– Просто преговаряхме някои неща и се чудех не сме ли пропуснали нещо – обясни Мартин и посочи към документите на масата пред тях. – Стигнахме до извода, че трябва да вземем проби от Аксел и Франс утре.
– А, да, направете го – избъбри Мелберг нетърпеливо, уплашен да не бъде въвлечен в някаква действителна работа за вършене. – Продължавайте в този дух, добре ми звучи.
Той повика Ернст, който с размахана опашка го последва в кабинета му и там легна на обичайното си място – в краката на стопанина си под бюрото.
– Виждам, че идеята да се намери осиновител на кучето е замразена – подсмихна се Паула.
– Според мен можем да смятаме Ернст за осиновен. Макар да пукна, ако знам кой за кого се грижи в действителност. Носи се мълва, че Мелберг се е превърнал в краля на салсата на дърти години – засмя се Йоста.
Мартин понижи глас до шепот.
– Да, и аз го чух. А тази сутрин, като влязох в кабинета му, беше на пода и се разтягаше.
– Майтапиш се – ококори се Йоста. – И как се справяше?
– Никак. – Мартин също се разсмя. – Опитваше се да докосне пръстите на краката си, обаче шкембето му пречеше. И споменавам само една от причините.
– Я стига вие двамата. Всъщност майка ми преподава в курса по салса, който Мелберг посещава – предупредително изрече Паула. Йоста и Мартин я зяпнаха смаяни. – Мама беше поканила Мелберг на обяд преди няколко дни и той беше... всъщност е много приятен – каза им тя.
Ченетата на Мартин и Йоста вече откровено увис-наха.
– Мелберг посещава курс по салса при майка ти? И е бил у вас на обяд? Че ти скоро ще му викаш „татко“! – Мартин се засмя силно и Йоста се присъедини към него.
– Престанете – сърдито ги смъмри Паула и се изправи. – Приключихме тук, нали?
Тя излезе от кухнята, а Мартин и Йоста се спогле-даха объркани, но веднага след това отново избухнаха в смях. Прекалено хубаво звучеше, за да е истина.
Уикендът бе донесъл мащабни военни действия. Дан и Белинда си крещяха неспирно и на Ана й се струваше, че главата й ще се пръсне от всичката тази врява. Предупреди ги на няколко пъти, помоли ги да се съобразяват с Адриан и Ема и за щастие този аргумент имаше ефект и върху двамата. Макар Белинда да не би го приз-нала открито, Ана виждаше, че тя харесва децата й, и поради тази причина Ана бе готова да прости донякъде предизвикателното й тийнейджърско поведение. Също така си мислеше, че понякога Дан не разбира истински какво й е на най-голямата му дъщеря или защо реагира по такъв начин. Сякаш двамата бяха стигнали до патова ситуация и никой от тях не знаеше как да я реши. Ана въздъхна, докато обикаляше из дневната да събира играчките, които децата бяха разпръснали по всеки сантиметър от пода.
През последните няколко дни се мъчеше да възприеме новината, че двамата с Дан ще имат дете. В ума й препускаха всякакви мисли и тя бе вложила солидна доза енергия за потушаване на страховете си. Започнало бе и да й прилошава, както по време на първите й две бременности. Не повръщаше много често, но ходеше замаяна и стомахът й се бунтуваше, сякаш страдаше от морска болест. Дан забеляза, че е изгубила обичайния си апетит, и като тревожна майка-квачка се опитваше да я съблазни с какви ли не храни.
Тя седна на дивана и наведе глава между коленете си в опит да се фокусира върху дишането си, за да пребори гаденето. Последния път, когато беше бременна с Адриан, това състояние бе продължило до шестия месец и й се бе сторило безкрайно. Горе чуваше разпалени гласове да се издигат и снишават под акомпанимента на гърмящата музика на Белинда. Не можеше да се справи с всичко това. Просто не можеше. Гаденето й се засилваше и гърлото й се изпълваше с кисела жлъчна течност. Скочи и хукна към банята, коленичи пред тоалетната чиния и се опита да повърне. Ала нищо не излезе. Само сухи пориви, които не й донесоха облекчение.
Изправи се, обърса устата си с кърпа и погледна лицето си в огледалото. Онова, което видя, я разтревожи. Беше бледа като бялата кърпа, която държеше, а очите й бяха огромни и уплашени. Точно както бе изглеждала, когато живееше с Лукас. А сега всичко бе толкова различно. Толкова по-хубаво. Прекара ръка по корема си, който още беше плосък. Толкова много надежда. И толкова много страх. Всичките съб-рани в една малка точка в утробата й. Толкова зависима, тъй миниатюрна. Разбира се, беше мислила за дете с Дан. Но не сега, не още. Някъде в далечното бъдеще. След като нещата се успокояха и стабилизираха. При все това въобще не й бе хрумвало да прекъсне бременността си, когато тя вече беше факт. Връзката вече я имаше. Невидимата, крехка и все пак силна връзка между нея и онова, което още не бе видимо с просто око. Тя пое дълбоко дъх и излезе от банята. Високите гласове вече се бяха преместили долу в антрето.