И тя отново сръчка Белинда в ребрата. Този път момичето й отвърна със същия жест. После каза с усмивка, огряла очите й:
– Ще поема само памперсите с пишкано в тях. Договорихме ли се?
Тя протегна ръка и Ана я стисна.
– Договорихме се. Напишканите памперси са твои. – После добави. – За нааканите може да се грижи баща ти.
Смехът им отекна сред пустото пристанище.
Ана винаги щеше да си спомня този момент като един от най-хубавите в живота си. Моментът, в който ледовете се стопиха.
Аксел стягаше багаж, когато тя пристигна. Посрещна я на вратата с риза в едната си ръка и закачалка в другата. Зад него видя калъф за дрехи, овесен на една от вратите.
– Заминавате ли някъде? – попита Ерика.
Аксел кимна, докато внимателно окачаше ризите, така че да не се смачкат.
– Да, скоро трябва да се върна на работа. Заминавам за Париж в петък.
– Наистина ли сте в състояние да заминете, без да разберете кой...
Тя остави недовършените думи да увиснат във въздуха.
– Нямам избор – мрачно отвърна Аксел. – Разбира се, ще хвана първия самолет за дома, ако полицията има нужда от съдействието ми. Само че наистина трябва да се върна към работата си. Не е особено конструктивно просто да седя тук и да размишлявам.
Той потърка уморено очи и Ерика забеляза колко изпит изглежда. Сякаш бе остарял с няколко години, след като го бе видяла последния път.
– Сигурно ще ви се отрази добре да заминете за малко – промълви меко тя. После се поколеба. – Имам няколко въпроса, някои неща, за които искам да поговоря с вас. Ще ми отделите ли няколко минути от времето си? Стига да имате настроение за това.
Аксел кимна уморено и неохотно и с жест я покани да влезе. Тя спря при канапето на верандата, където бяха седели предишния път, но той продължи напред към съседното помещение.
– Каква красива стая – промълви развълнувано тя, като се огледа.
Все едно бе попаднала в музей на някаква отминала епоха. Всичко датираше от четирийсетте години и макар да изглеждаше чисто и подредено, стаята лъхаше на старо.
– Да, нито родителите ни, нито Ерик и аз проявявахме особен интерес към подновяване на интериора. Мама и татко никога не направиха сериозни промени по къщата, нито пък ние с Ерик после. Пък и според мен онзи период е пълен с красиви неща и не виждам причина да подменям мебелите с по-модерни, които според мен са по-грозни – каза той и прокара длан по елегантния скрин.
Седнаха на тапициран в кафяво диван. Не беше особено удобен и изискваше да седят с чинно изправен гръб.
– Искахте да ме питате нещо – припомни Аксел учтиво, но с нотка на нетърпение.
– Да, точно така – каза Ерика и внезапно се почувства неловко.
За втори път идваше тук и притесняваше Аксел с въпросите си, когато на главата му бяха толкова много грижи. Но както и преди, реши, че след като вече е тук, по-разумно беше да научи каквото я интересуваше.
– Правя проучване за живота на майка ми, а също и на приятелите й: вашия брат, Франс Рингхолм и Брита Йохансон.
Аксел кимна и взе да премята палци, докато я чакаше да продължи.
– Има още един човек, който е бил част от тази група.
Аксел все така не проговаряше.
– Към края на войната норвежки борец от съпротивата е дошъл тук на гемията на моя дядо... Същата онази, с която вие често сте пътували.
Той я гледаше, без да мига, но тя забеляза как се нап-регна при споменаване за плаванията му до норвежкия бряг.
– Добър човек беше дядо ви – каза тихо Аксел след миг. Ръцете му лежаха неподвижни в скута. – Един от най-прекрасните хора, които съм срещал.
Ерика никога не бе виждала дядо си по майчина линия и сърцето й се стопли, като чу такива хубави отзиви за него.
– Доколкото разбрах, били сте в затвора по времето, когато Ханс Олавсен е избягал от страната си с гемията на дядо. Пристигнал е тук през 1944 година и според установеното от нас досега е останал до края на войната.
– Казахте „от нас“ – прекъсна я Аксел. – Кого имате предвид под „нас“? – Гласът му звучеше напрегнато.
Ерика се поколеба. После каза:
– Под „нас“ имах предвид, че получих съдействие от Кристиан в библиотекта на Фелбака. Това е всичко.
Не искаше да споменава Шел, а Аксел като че прие обяснението й.
– Да, тогава бях в затвора – каза Аксел и отново се напрегна.
Сякаш всичките му мускули си спомниха преживяното и реагираха, като се стегнаха.