– Значи, никога не сте го виждали?
Аксел поклати глава.
– Не, той вече си беше отишъл, когато аз се върнах.
– Кога се върнахте вие във Фелбака?
– През юни 1945 година. С белите автобуси.
– Бели автобуси? – почуди се Ерика, но после си спомни, че беше чувала нещо за тях в уроците по история и че имаха нещо общо с Фолке Бернадот.
– Беше план по инициатива на Фолке Бернадот – отговори Аксел, като потвърди смътните й спомени. – Той организира прибирането у дома на скандинавските затворници от германските концентрационни лагери. Автобусите бяха бели, с червени кръстове на покрива и от двете страни, за да не бъдат объркани с военни мишени.
– Но защо да е имало риск да бъдат объркани с военни мишени, след като са превозвали затворници, когато войната вече е била свършила? – попита Ерика.
Аксел се усмихна на нейното невежество и отново взе да върти палци.
– Първите автобуси започнаха да прибират затворници още през март и април 1945 година след преговори с германците. Тогава отведоха у дома им петнайсет хиляди затворници. После, след края на войната, отведоха още десет хиляди през май и юни. Аз бях в последните автобуси. Юни 1945 година. – Разказът му звучеше някак делнично, но в резервирания му тон Ерика долови ехо от ужасите, които бе преживял.
– Но Ханс Олавсен е изчезнал от тук през юни 1945 година. Което означава, че трябва да си е тръгнал малко преди пристигането ви. Така ли е? – попита тя.
– Вероятно двете събития са разделени само от няколко дни – кимна Аксел. – Но трябва да ми простите, ако паметта ми не е съвсем ясна по този въпрос. Бях извънредно... изтощен, когато се върнах.
– Естествено. Разбирам – каза Ерика и сведе поглед.
Странно бе усещането да разговаря с човек, видял отвътре германски концентрационни лагери.
– Брат ви казвал ли ви е нещо за него? Нещо, което си спомняте? Каквото и да е? Нямам доказателства да го твърдя, но имам усещането, че Ерик и приятелите му са прекарвали много време с Ханс Олавсен през годината, когато е бил тук, във Фелбака.
Аксел се втренчи в прозореца, сякаш ровеше из паметта си. Наклони глава встрани и се намръщи.
– Спомням си, че имало нещо между норвежеца и майка ви, ако не се обиждате, че го споменавам.
– Ни най-малко – махна с ръка Ерика. – Било е преди цяла вечност, а и аз самата вече го бях установила.
– Виж ти. Оказва се, че паметта ми не била толкова слаба, колкото си мисля понякога. – Той се усмихна и отново насочи поглед към нея. – Да, съвсем сигурен съм, че Ерик ми споменаваше за романтично увлечение между Елси и Ханс.
– Как реагира тя на заминаването му? Спомняте ли си нещо за нея от онова време?
– Не много, боя се. Естествено, тя не беше на себе си след случилото се с дядо ви. И много скоро след това замина да учи... организация на домакинството, ако си спомням правилно. После изгубихме контакт помежду си. Когато тя се е върнала във Фелбака няколко години по-късно, аз вече бях отишъл да работя в чужбина и не се прибирах често у дома. Доколкото си спомням, и с Ерик не е поддържала контакти. Не е чак толкова необичайно. Хората може да са близки приятели в детството и юношеството си, а после в зрелия им живот идват нови отговорности и често престават да общуват.
Той отново се обърна и се загледа през прозореца.
– Знам какво имате предвид – каза Ерика. Беше разочарована, че Аксел няма информация за Ханс. – И никой ли не е споменавал къде е заминал той? Не е ли казал на Ерик?
Аксел извинително поклати глава.
– Ужасно съжалявам. Иска ми се да можех да ви помогна, но не бях съвсем на себе си, когато се върнах, а после имах други неща в ума си. Но със сигурност трябва да е възможно да бъде открит по официалните пътища – опита се да я окуражи той и се изправи.
Ерика схвана намека и също стана.
– Да, това ще е следващата ми стъпка. Ако имам късмет, тя може да разреши всичко. Нищо чудно и да не е отишъл много надалеч.
– Е, желая ви успех – каза Аксел и се ръкува с нея. – Разбирам колко е важно да се знае миналото, за да можем да живеем в настоящето. Повярвайте ми, разбирам го.
Той я потупа по ръката и Ерика му се усмихна благодарно за този опит да я утеши.
– Между другото, научихте ли нещо повече за медала? – попита той, когато тя вече се канеше да отвори външната врата.
– Не, за съжаление – каза му, чувстваща се все по-обезсърчена с всяка изминала минута. – Говорих с експерт по нацистки медали в Гьотеборг, но се оказа, че имало твърде много от този вид, за да бъде проследен.
– Наистина съжалявам, че не можах да услужа повече.