– Това вече го знам – каза Шел. – Какво друго?
– Хвана се на работа на лодките, които разнасяха товари по крайбрежието, но свободното си време прекарваше с нас. Бяхме две години по-малки от него, но това явно не му пречеше. И на него, и на нас ни беше приятно да сме заедно. На някои повече, отколкото на други – допълни той и шейсетте години явно не бяха заличили горчивината, която бе изпитвал някога.
– Той и Елси – сухо отбеляза Шел.
– Това пък откъде го знаеш? – попита Франс, изненадан да открие, че още го пробожда онази болка при мисълта за тях двамата заедно.
Сърцето му очевидно бе по-паметливо от ума му.
– Знам го, и толкова. Продължавай.
– Както ти каза, Ханс и Елси имаха връзка и както сигурен съм, че и това знаеш, аз не бях особено доволен, че е така.
– Това не го знаех.
– Е, истина е. Бях увлечен по Елси, но тя избра него. Иронията беше, че Брита залиташе по мен, а аз не проявявах никакъв интерес. Естествено, понякога ми се щеше да преспя с нея, но нещо винаги ми подсказваше, че ядовете ще са по-големи, отколкото си струва, така че никога не го направих.
– Колко великодушно от твоя страна – саркастично подхвърли Шел.
Франс само повдигна вежда.
– Какво стана после? Щом Ханс и Елси са били толкова влюбени гълъбчета, защо той е заминал?
– Ами, това е най-старата история на света. Той обещаваше да й свали луната, а когато войната свърши, заяви, че трябвало да отиде до Норвегия, за да открие семейството си и после щял да се върне. Но...
Франс сви рамене и се усмихна горчиво.
– Мислиш, че само си е играл с нея ли?
– Не знам, Шел. Честна дума, не знам. Беше преди шейсет години и ние бяхме много млади. Може би искрено е вярвал в онова, което е обещал на Елси, но после са го затиснали ангажименти у дома. А може и през цялото време да е кроял как да се измъкне при първа възможност. – Франс отново вдигна рамене. – Единственото, което знам, е, че се сбогува с нас и ни каза, че ще се върне, щом уреди нещата със семейството си. И после си тръгна. Честно казано, почти не съм помислял за него оттогава. Знам, че Елси беше разстроена за известно време, но майка й се погрижи тя да постъпи в някакво училище и нямам представа какво е станало после. Тогава вече бях напуснал Фелбака, а сам знаеш какво се случи след това.
– Да, знам – мрачно продума Шел и отново си представи огромните сиви затворнически порти.
– Не разбирам защо това би могло да те вълнува – каза Франс. – Той дойде тук и после изчезна. Не мисля, че някой от нас е имал отново контакт с него. Защо е този интерес?
Франс се взря внимателно в Шел.
– Не мога да ти кажа – отсече сърдито синът му. – Но ако има някаква загадка около заминаването му, ще я разплета, вярвай ми.
И той отправи предизвикателен поглед към баща си.
– Вярвам ти, Шел, вярвам ти – промълви уморено баща му.
Шел се загледа в ръката на баща си, отпусната върху подлакътника на креслото. Беше ръка на старец. Сбръчкана и жилеста, с малки старчески петънца по съсухрената кожа. Толкова различна от ръката, държала неговата, когато бяха ходили на разходки в гората. Онази ръка беше силна и гладка и толкова топла, когато обхващаше мъничката му длан. Тъй сигурна и надеждна.
– Явно ще е добра година за гъби – чу се да казва.
Франс го погледна изненадан. После изражението му се смекчи и той отвърна тихо:
– Да, така изглежда, Шел. Добра ще е.
Аксел приготвяше багажа си с военна прецизност. Годините пътуване го бяха научили на това. Нищо не се оставяше на случайността. Чифт небрежно сгънати панталони означаваха, че ще трябва да ги глади мъчително върху малката хотелска дъска за гладене. Недоб-ре затворена капачка на паста за зъби можеше да доведе до още по-катастрофални последици под формата на спешна необходимост от пране. Така че той извънредно грижливо подреждаше всичко в големия куфар.
Седна на леглото. Това бе неговата стая в годините му на подрастващ, но впоследствие бе решил да смени обзавеждането й. Моделите на самолети и комиксите нямаха място в стаята на възрастен човек. Питаше се ще се върне ли някога тук. Трудно му бе да обитава къщата през последните няколко седмици. В същото време бе изглеждало необходимо.
Стана и се отправи към стаята на Ерик през няколко врати по дългия коридор. Усмихна се, когато влезе и седна на леглото на брат си. Стаята беше пълна с книги. Естествено. Не само библиотечните рафтове бяха претъпкани, имаше цели купчини на пода, много със залепени върху кориците им листчета. На Ерик никога не му омръзнаха неговите книги, неговите факти, дати и солидната реалност, която му предлагаха. В този смисъл за Ерик нещата бяха по-лесни. Реалността можеше да бъде възприета в черно-бяло. Без сиви зони, без политическо извъртане, без моралните дилеми, които изпълваха ежедневието в света на Аксел. Само конкретни факти. Битката при Хейстингс е била през 1066 година. Наполеон е умрял през 1821 година. Германия е капитулирала на 5 май 1945 година. Аксел взе книгата, забравена върху леглото на Ерик. Дебел том за възстановяването на Германия след войната. Аксел я остави обратно на леглото. Знаеше всичко по тази тема. Животът му през последните шейсет години се бе въртял около войната и последствията от нея. Но най-вече се бе въртял около него самия. Ерик си бе давал сметка за това. Беше посочил недостатъците в живота на Аксел и в своя собствен. Излагаше ги като сухи факти. Наглед без никаква емоция. Ала Аксел познаваше добре своя брат и беше наясно, че зад фактите имаше такива дълбоки чувства, каквито повечето хора, които познаваше, никога не биха могли да изпитват.