Избърса сълзата, потекла по бузата му. Тук, в стаята на Ерик, нещата внезапно не бяха тъй кристално ясни, както на него му се искаше. Аксел бе изградил целия си живот върху отсъствието на двусмислици, на основата на правилно и грешно. Бе се представял като човека, който може да каже към кой от двата лагера принадлежат хората. Ала Ерик бе онзи, който в спокойния си малък свят на книгите знаеше всичко за правилното и грешното. Някъде дълбоко в себе си Аксел винаги го бе осъзнавал. Ясно му беше, че опитите да се изтръгнат от сивата зона между доброто и злото ще струват по-скъпо на брат му, отколкото на него.
Ала Ерик се бе борил упорито. Шейсет години бе гледал как Аксел идва и си отива, чувал го бе да говори за усилията, които полага в служба на доброто. Позволил му бе да изгради за себе си образ на човек, който принася всичко пред храма на правосъдието. Мълчаливо го наблюдаваше и слушаше. Гледаше го с добрите си очи зад стъклата на очилата и го оставяше да се заблуждава. Ала дълбоко в себе си Аксел винаги бе знаел, че лъже себе си, не Ерик.
И сега трябваше да продължи да живее в лъжа. Да се върне на работа. Да се залови отново с трудоемкото преследване, което трябваше да продължи. Не можеше да укроти темпото, защото скоро щеше да е твърде късно, скоро нямаше да остане никой, който да помни, и никой, който да бъде наказван. Скоро само историческите книги щяха да бъдат свидетелство за случилото се.
Аксел се изправи и огледа стаята още веднъж, преди да се върне в спалнята си. Имаше да прибира още багаж.
Ерика отдавна не бе посещавала гробовете на баба си и дядо си по майчина линия. Разговорът с Аксел й припомни за тях и на път за дома тя реши да направи отклонение към гробището. Отвори портата, чу чакълът да хрущи под краката й, докато вървеше по пътеката.
Първо мина покрай парцела на родителите си. Беше право напред, от лявата страна на пътеката. Приклекна и изскубна няколко плевела покрай надгробната плоча и си напомни следващия път да донесе свежи цветя. Вгледа се в името на майка си, издълбано в камъка. Елси Фалк. Ерика искаше да я попита за толкова много неща. Ако не беше автомобилната катастрофа преди четири години, сега Ерика би могла да разговаря лично с майка си, вместо да се лута в опити да разбере защо Елси е станала такава, каквато беше.
Като дете Ерика винаги бе обвинявала себе си. И като възрастна също. Мислеше, че нещо не й е наред, че някак не може да се издигне до нужните стандарти. Защо иначе майка й никога не я прегръщаше, никога не разговаряше истински с нея? Защо никога не й каза, че я обича или дори, че я харесва? Дълго време Ерика бе таила убеждението, че не е достатъчно добра и никога не е била. Разбира се, баща й Торе много компенсираше. Бе отдал толкова много време и обич на нея и Ана. Винаги бе готов да ги изслуша, да духа върху ожулено коляно, топлата му прегръдка неизменно излъчваше сигурност. Ала това никога не й бе стигало. Не и когато понякога майка й сякаш бе неспособна да гледа дъщерите си, камо ли да ги прегърне.
Именно затова Ерика бе тъй смаяна от образа, който изникваше сега, образа на Елси като млада. Как бе възможно това тихо, но сърдечно и внимателно към другите момиче, както всички я описваха, да се превърне в тъй студена и отчуждена жена, третираща собствените си деца като непознати?
Ерика протегна ръка да докосне името на майка си върху надгробната плоча.
– Какво ти се е случило, мамо? – прошепна тя и усети как гърлото й се стяга. Когато след няколко минути се изправи, бе по-решена от всякога да разкрие колкото можеше повече от миналото на майка си. Определено там имаше нещо, нещо, което още й убягваше и трябваше да бъде извадено на светло. И без значение какво щеше да й струва, тя щеше да открие какво е то.