Херман затвори очи в опит да се изключи от всичко и този път не видя мъртвото лице на Брита. Вместо това я видя в болнично легло. Бледа и уморена, но щастлива. Държеше в обятията си Ана-Грета. Вдигна ръка и му помаха. Правеше му знак да приближи.
С една последна въздишка той се освободи от всичко болезнено и усмихнат тръгна към тях.
Патрик се взираше право напред. Възможно ли бе Ерика да е права? Звучеше съвършено налудничаво, и все пак... логично. Той въздъхна, като съзнаваше каква тежка задача има пред себе си.
– Хайде, миличко, отиваме на малка екскурзия – каза, вдигна Мая и я отнесе в антрето. – И пътьом ще приберем мама.
Малко по-късно приближи с колата до портата на гробището, където ги чакаше Ерика, толкова нетърпелива да тръгнат, че буквално подскачаше на едно място. Патрик започваше да се усеща също толкова нетърпелив и трябваше да си напомня да не натиска прекалено газта, докато пътуваха към Танумсхеде. Понякога можеше да бъде много безразсъден шофьор, но когато Мая беше в колата, караше извънредно внимателно.
– Аз ще говоря, става ли? – каза Патрик, когато паркираха пред управлението. – Ти ще присъстваш само защото нямам желание да споря с теб, пък и знам, че ти ще победиш в спора. Но той е мой началник и аз съм този, който вече е правил това преди. Ясно?
Ерика кимна неохотно и свали Мая от колата.
– Дали да не идем до къщата на мама и да я помолим да погледа Мая за известно време? Все пак знам, че не ти е приятно, когато водя Мая в управлението – подразни Патрик жена си и в отговор получи само нервиран поглед.
– Хайде, знаеш, че искам да се приключи с това възможно най-скоро. А и тя нямаше вид да е пострадала, след като бе изкарала една работна смяна тук миналия път – отвърна Ерика и му намигна.
– Здравейте! Най-малко вас очаквах да видя тук – възкликна изненадана Аника и лицето й грейна, когато Мая я дари с широка усмивка.
– Трябва да говорим с Бертил – каза Патрик. – Той тук ли е?
– Да, в кабинета си е – отвърна Аника и ги изгледа въпросително.
Патрик енергично се отправи към кабинета на Мелберг, последван от Ерика с Мая на ръце.
– Хедстрьом! Какво правиш тук, дявол го взел? Виждам, че си довел цялото си семейство – рече кисело Мелберг и се изправи да ги посрещне.
– Има нещо, за което трябва да говорим с теб – съобщи Патрик и седна на един от столовете за посетители, без да чака покана.
Мая и Ернст вече се бяха зърнали един друг за своя обща радост.
– Той свикнал ли е да общува с деца? – попита Ерика, която се колебаеше да остави дъщеря си на пода.
– Откъде да знам, по дяволите? – изръмжа Мелберг, но после омекна. – Той е най-доброто куче на света. Не би наранил и муха.
В гласа му личеше гордост и Патрик развеселен повдигна вежда. Шефът му наистина се бе заплеснал здравата по това куче.
Все още малко предпазлива, Ерика пусна дъщеря си да застане до Ернст, който ентусиазирано се зае да ближе лицето на момиченцето. Мая реагира със смесица от тревога и удоволствие.
– Е, какво искаш?
Мелберг загледа Патрик с известно любопитство.
– Искам да помоля за разрешение да се отвори гроб.
Мелберг се разкашля, сякаш нещо бе заседнало на гърлото му, а лицето му ставаше все по-червено, докато се опитваше да си поеме въздух.
– Да се отвори гроб! Ти да не си се побъркал, човече?! – успя да изрече той най-сетне. – Отпускът по бащинство явно е засегнал мозъка ти! Знаеш ли колко рядко се получава разрешение за отваряне на гроб? А ние вече го правихме два пъти през последните години. Ако го поискам пак, ще ме освидетелстват и ще ме затворят в лудница! И чие тяло ще ексхумираме този път, между другото?
– На борец от норвежката съпротива, изчезнал през 1945 година – съобщи спокойно Ерика, приклекнала до Патрик, докато чешеше Ернст по ушите.
– Какво казахте? – зяпна насреща й Мелберг, сякаш решил, че му се е причуло.
Ерика търпеливо разправи всичко, което бе научила за четиримата приятели и норвежеца, дошъл във Фелбака година преди края на войната. Обясни, че нямало следа от него след юни 1945 година и до този момент не са успели да го открият.