Ала за майка й беше различно. Елси все повече бе започнала да се тревожи за Хилма през последните няколко месеца. Откакто Елоф го нямаше, тя бе започнала да крее, да се затваря в себе си и в очите й вече нямаше радост. Когато днес чуха новината за мира, за пръв път, откакто баща й бе загинал, Елси видя следа от усмивка по лицето на майка си. Ала може би детето, което тя очакваше, отново щеше да направи майка й щастлива, то се знае, след като преодолееше първоначалния шок. Разбира се, Елси се боеше, че майка й ще се почувства засрамена от нея, но двамата с Ханс се бяха разбрали да й съобщят възможно най-скоро, така че да може да се подготви всичко преди идването на бебето.
Елси затвори очи и се усмихна, седнала там и облегната на рамото на Ханс, вдишваща неговия поз-нат мирис.
– Бих искал да си ида у дома и да видя семейството си сега, след като войната свърши – каза Ханс и я помилва по косата. – Но ще отсъствам само няколко дни, така че не бива да се тревожиш. Не се каня да избягам от теб.
Той я целуна по върха на главата.
– Това е добре – заяви с широка усмивка Елси. – Защото, ако се опиташ, ще те преследвам до края на света.
– Въобще не се съмнявам – засмя се той. После стана сериозен. – Има някои неща, за които трябва да се погрижа сега, след като вече мога да се върна в Норвегия.
– Звучи сериозно – каза тя, повдигна глава от рамото му и го погледна притеснено. – Боиш се, че нещо може да се е случило със семейството ти ли?
Той мълча дълго време, после отговори:
– Не знам. Последният път, когато говорих с тях, беше толкова отдавна. Но няма да замина веднага. Може би след около седмица и ще се върна, преди да си успяла да мигнеш.
– Добре ми звучи – каза Елси и отново се облегна на него. – Защото не искам никога да се разделяме.
– И няма да се разделяме – отвърна той и отново я целуна по косата. – Няма.
Ханс затвори очи и я придърпа по-близо. Помежду им лежеше отвореният вестник с думата „МИР“, запълваща първата страница.
БЕШЕ СТРАННО. Едва миналата седмица на Шел му хрумна, че баща му не е безсмъртен. И ето че в четвъртък полицията позвъни на вратата му, за да му донесе вестта за смъртта му. Изненадан беше от силните емоции, които го връхлетяха. Как за момент сърцето му бе прескочило един удар, как, като протегна ръка пред себе си, я видя да държи бащината си – малка длан, обвита от голяма – и как после ръцете им бавно се разделиха. В този миг осъзна, че през цялото време беше присъствало нещо по-силно от омразата. Надежда. Това бе единственото, успяло да оцелее, единственото, способно да съществува паралелно, без да бъде задушено от всепоглъщащата омраза, изпитвана към баща му. Цялата обич помежду им отдавна бе умряла. Ала надеждата се бе свряла в отдалечено кътче в сърцето му, скрита дори от самия него.
Докато Шел стоеше в антрето, след като затвори вратата след полицаите, усети как всякакво усещане за надежда изчезва и ужасна болка спусна черна пелена пред очите му. Защото някъде вътре в него малкото момче копнееше за баща си. Надявало се бе да има обиколен път около стените, които бяха издигнали. Сега този път беше затворен. Стените щяха да си останат и накрая малко по малко щяха да се разрушат, но без възможност за помирение.
През целия уикенд съзнанието му се опитваше да схване факта, че баща му е мъртъв. Нямаше го вече. Сам си бе отнел живота. И макар подсъзнателно Шел винаги да се бе опасявал, че тъкмо така ще си иде Франс предвид разрушителния му начин на живот, все пак бе трудно за осмисляне.
В неделя Шел отиде да посети Карина и Пер. Обадил им се беше в четвъртък, за да им съобщи какво се е случило, но не бе намерил сили в себе си да се срещне с тях, без мислите и спомените му да са се поуталожили. Когато пристигна, остана извънредно изненадан. Имаше нещо толкова фундаментално променено в цялата атмосфера в дома им, че отначало той не можа да схване откъде идва всичко. После възкликна смаян:
– Ти си трезва!
И нямаше предвид само за момента или за кратък период, защото такива бе имало преди, макар и не много чести през последните години. Ала той инстинктивно усещаше, че този път е друго. Очите на Карина излъчваха спокойствие и решителност, нямаше го погледа на ранено животно, който присъстваше в тях още откакто Шел ги бе напуснал. Това винаги го бе изпълвало с безмерна вина. Пер също беше различен. Поговориха за това какво ще се случи след делото му за побоя над неговия съученик и Пер изненада Шел с овладяното си поведение и с разумните си мисли, когато му обясняваше как възнамерява да се справи със ситуацията. След като Пер отиде в стаята си, Шел съб-ра кураж да попита Карина откъде идва промяната. С нарастващо изумление чу за посещението на баща си. Франс някак бе успял да постигне онова, в което Шел се бе провалял десет години наред.