– В писмата става дума за заплахи – каза тя със сериозно изражение.
– Не… не бих ги нарекъл заплахи. – Франс я наб-людаваше спокойно. Отпусна се назад във фотьойла, постави крак връз крак и продължи: – Исках по-скоро да предупредя Ерик, че в организацията има определени… сили, които невинаги действат… как да се изразя… с разбиране.
– Решихте да го предупредите, защото…?
– Ерик и аз бяхме приятели още от пелени. Да, признавам, че се отдалечихме един от друг, а и от много години вече не беше истинско приятелство. Ние... избрахме различни житейски пътища. – Франс се усмихна. – Но не желаех нищо лошо на Ерик, и да, когато се наложи да предупредя Ерик, направих го. Има хора, които не могат да разберат, че физическата самораз-права невинаги е правилното решение.
– Самият вие неведнъж сте стигали до такава – включи се Мартин. – Три присъди за нападение, няколко за банкови обири, а и не сте излежали наказанието си като Далай Лама според това, което научих.
Франс не изглеждаше засегнат от коментара на Мартин. Усмихна се, не много по-различно от Далай Лама впрочем.
– Всяко нещо с времето си. Затворът има свои правила, там разбират само един език. А и разумът идва с възрастта, аз научих уроците си по пътя.
– А внукът ви научил ли си е урока? – Докато задаваше въпроса, Мартин посегна за бисквита. Ръката на Франс се изстреля като светкавица и здраво улови тази на Мартин. С поглед, вперен в полицая, старецът изсъска: – Внукът ми няма нищо общо с това. Да е ясно!
Мартин не отклони поглед, но измъкна ръката си и масажира дланта си.
– Никога не правете така – каза тихо.
Франс се засмя и отново се отпусна назад. Отново възприе обичайното си, бащинско „аз“. Но за няколко секунди фасадата се бе пропукала. Зад спокойствието се криеше ярост. Въпросът бе дали Ерик се бе сблъскал с нея.
Ернст силно дърпаше каишката и Мелберг едва го удържаше, като не спираше да се върти в кръг. Ернст не разбираше защо господарят му изведнъж бе решил да върви с бебешки крачки и с плам се опитваше да го накара да ускори ход.
Мелберг почти се бе отказал да се съпротивлява, когато чу стъпки зад себе си. Ернст се разскача от радост – приближаваше се приятел.
– Значи и вие сте излезли на разходка.
Гласът на Рита прозвуча точно толкова щастливо, колкото си го спомняше, и Мелберг усети как крайчетата на устата му се разтеглят в усмивка.
– Да, на разходка сме – отвърна и му се прищя да се ритне отзад.
Ама че идиотски отговор! Точно той, който така доб-ре умееше да разговаря с жени, сега стоеше и звучеше като кръгъл глупак. Овладя се и каза с най-авторитетния си глас:
– Доколкото разбрах, за кучетата е важно да се движат, така че се старая с Ернст да излизаме поне за час всеки ден.
– О, не само за кучетата е полезно да се раздвижват. На мен и на теб също ще ни се отрази добре.
Рита се разкикоти и се потупа по корема. На Мелберг това му достави истинско удоволствие. Най-сетне жена, която разбираше, че малко месце по костите невинаги е недостатък.
– Ама разбира се – отвърна и също се тупна по обемистия корем. – Но не трябва да се прекалява.
– За бога, така е.
Рита се засмя. Спря пред един жилищен блок и Сеньорита се насочи към единия от входовете.
– Да ти предложа кафе и сладкиш?
С усилие на волята Мелберг успя да не подскочи от радост и да си придаде замислен вид, след което кимна резервирано.
– Да, не би било лошо. Не мога да отсъствам прекалено дълго от работа, но…
– Чудесно тогава.
Тя въведе кода и отвори вратата. На Ернст явно му липсваше самообладанието на господаря му, защото се втурна нетърпеливо след Сеньорита.
Първата мисъл, която мина през главата на Мелберг, когато влезе в апартамента на Рита, беше „уютно“. Жилището не беше студено и оскъдно мебелирано, както предпочитаха шведите, а грееше от цветове и топлина. Той откачи каишката на Ернст, който тръгна след Сеньорита и великодушно получи част от лакомствата й. Мелберг закачи якето си, постави прилежно обувките си на поставката и последва гласа на Рита до кухнята.
– Май си паснаха.
– Какво? – попита тъпо Мелберг, тъй като вниманието му бе изцяло съсредоточено в изкусителните задни части на Рита, която стоеше с гръб към него до мивката и слагаше кафе в кафеварката.
– Имам предвид Сеньорита и Ернст.
Тя се обърна към него и се засмя.
– О, да, да, разбира се, явно се харесват – с облекчение се засмя и Мелберг.
Един поглед към всекидневната го потвърди в още по-голяма степен, отколкото би му се искало. Ернст тъкмо душеше Сеньорита под опашката.