– Обичаш ли канелени кифлички? – попита Рита.
– Доли Партън спи ли по гръб? – отвърна реторично Мелберг, но веднага съжали.
Рита се извърна и го изгледа учудено.
– Ами, не знам. Сигурно. Да, с такъв бюст най-вероятно…
Мелберг се засмя с облекчение.
– Това е само израз. Исках да кажа, да, обичам кифлички.
С изумление видя как тя поставя три чаши и три чинийки на кухненската маса. Загадката получи отговор, когато Рита се провикна към стаята, която беше долепена до кухнята:
– Йохана, следобедно кафе!
– Идвам! – чу се от стаята и само миг по-късно на вратата се появи една много сладка жена с огромен корем.
– Това е снаха ми Йохана – обясни Рита и посочи бременната жена.
Мелберг се представи, подаде ръка и за малко не се строполи на пода от болка. През годините се бе ръкувал с много силни типове, но не се бе сблъсквал с толкова мощна ръкохватка, особено на жена.
– Силни ръце – измънка и с въздишка на облекчение освободи ръката си.
Йохана го наблюдаваше развеселена и с усилие седна до масата. След като успя да намери поза, в която да държи и чашата, и чинията с кифличката, започна да яде с апетит.
– Кога е терминът? – попита любезно Мелберг.
– След три седмици – отвърна тя и се концентрира върху кифличката с явното желание да я погълне до последната троха.
– Виждам, че се храниш за двама – засмя се Мелберг, но млъкна, като срещна киселия поглед на Йохана.
Костелив орех, помисли си.
– Това е първият ми внук – каза Рита с гордост и нежно потупа корема на Йохана.
Младата жена със светнало лице погледна свекърва си и положи ръка върху нейната.
– Имаш ли внуци? – попита Рита, след като сипа кафе и се настани до Бертил и Йохана.
– Не, още не – поклати глава той. – Но имам син. Казва се Симон и е на седемнайсет години.
Мелберг гордо се изпъчи. Синът му се бе появил на късен етап от живота му и отначало той не прие новината за съществуването му с особен ентусиазъм. Но постепенно двамата привикнаха един с друг и той все още не спираше да се чуди на обичта, която изпитваше, когато мислеше за Симон. Беше добро момче.
– На седемнайсет, има още време. Но ще ти кажа нещо – внуците са десертът, който животът ти поднася – рече Рита и отново потупа корема на Йохана.
Водиха приятен разговор, докато си пиеха кафето, а кучетата се гонеха из апартамента. Мелберг беше очарован от чистата и непринудена радост, която изпитваше, като седеше тук, в кухнята на Рита. След разочарованията, които бе преживял през последните години, не поиска отново да се среща с жена. Но ето че седеше тук и му беше приятно.
– Е, какво ще кажеш?
Рита го погледна очаквателно и той усети, че е пропуснал въпроса, на който се очаква да отговори.
– Извинявай, какво каза?
– Попитах те дали ще дойдеш с мен на курса ми по салса довечера. За начинаещи е, въобще не е трудно. В осем часа.
Мелберг я изгледа невярващо. Курс по салса? Той? Смехотворна идея. Взря се в очите на Рита и чу собствения си глас да казва:
– Салса? В осем часа? Естествено.
Ерика вече започваше да съжалява за решението си, докато вървеше по чакъления път към къщата на Аксел и Ерик. Идеята вече не й се струваше толкова добра, колкото в момента, когато мисълта за първи път бе минала през съзнанието й, и тя с колебание почука с вдървените си пръсти по вратата. Първоначално не чу нищо и с облекчение си помисли, че в къщата няма никой, но после чу стъпки отвътре и сърцето й прескочи един удар, когато вратата се отвори.
– Да?
Аксел Франкел изглеждаше изтощен.
– Здравейте, казвам се Ерика Фалк и… – Тя се запъна, не знаеше как да продължи. – И съм дъщерята на Елси.
Аксел я изгледа с особен израз в очите. Умората бе изчезнала от лицето му.
– Да, сега виждам. Много си приличате с майка ти.
– Нима? – учуди се Ерика.
Никой не беше казвал нещо подобно досега.
– Да, има нещо в очите. И устата. – Той наклони леко глава и като че попиваше всяка подробност от външния й вид. Сетне изведнъж отстъпи встрани. – Заповядай вътре.
Ерика влезе в коридора.
– Ела да седнем на верандата.
Аксел тръгна към другия край на коридора и явно очакваше, че Ерика ще го последва. Като излязоха на чудесната стъклена веранда, той й посочи едно канапе, много прилично на нейното собствено у дома.
– Настанявай се.
Явно нямаше намерение да й предложи кафе и след като поседяха известно време в мълчание, Ерика се прокашля и каза:
– Аз… поводът да дойда е… поводът да намина е, че бях оставила един медал на Ерик. – Усети колко не на място звучи това и добави: – Исках и да изразя съболезнованията си… Аз…