– Не говорим конкретно за майка ти – отвърна уморено Дан, съзнаващ, че назрява неминуем конфликт.
– Пак ли ти дърдориш гадости срещу мама? – изръмжа Белинда на Ана, която погледна мрачно към Дан, а после се обърна към Белинда и обясни със спокоен тон:
– Никога не съм казвала нищо лошо за майка ти. И ти го знаеш. Затова недей да ми държиш такъв език.
– Ще ти държа какъвто си ща език, дявол го взел! – кресна Белинда. – Тази къща е моя, не твоя! Така че си вземай шибаните дечурлига и се омитайте оттук!
Дан пристъпи крачка напред със застрашителен поглед.
– Не говори така на Ана! Тя също живее тук. Отнася се и за Адриан и Ема. И ако не ти харесва...
В мига, в който изрече думите, вече осъзна, че не би могъл да изтърси нещо по-глупаво.
– Не, не ми харесва! Ще си стегна багажа и си отивам у дома при мама! Там ще живея, докато тази жена и децата й не се изнесат!
Белинда се извъртя и хукна нагоре по стълбите. Дан и Ана едновременно подскочиха, когато вратата на стаята й се затръшна силно.
– Може би тя е права, Дан – със слаб глас проговори Ана. – Може би всичко се случи твърде бързо. Тя нямаше никакво време да свикне с новината, а ето че ние нахлухме в дома и в живота й.
– Тя е на седемнайсет, за бога. А се държи като петгодишна.
– Трябва да влезеш в положението на Белинда. Никак не й е лесно. Раздялата ви с Пернила й е дошла на възраст, когато са много чувствителни и...
– О, много ти благодаря. Само това ми липсваше, да ми вменяваш чувство на вина. Знам, че заради мен се разведохме, не е нужно да ми го навираш в лицето.
Дан мина с бърза крачка покрай Ана и излезе от къщата. За втори път врата се затръшна толкова шумно, че стъклата на прозорците издрънчаха. В продължение на няколко секунди Ана остана неподвижна до кухненския плот. После се отпусна на пода и заплака.
Фелбака, 1943 г.
– Чувам, че германците най-накрая са се докопали до момчето на доктора, оня Аксел.
Вилгот се изкикоти, докато закачаше палтото си на закачалката в коридора. Подаде куфарчето си на Франс, който го постави на обичайното му място, облегнато на един стол.
– Време беше. Предателство, така го наричам това, което го вършеше. Знам, че ги има много тук, във Фелбака, дето го подкрепят, но хората са такива – вървят като овце след водача и правят каквото им се каже. Малко са тези като мен, които се осмеляват да мислят самостоятелно, да виждат действителността такава, каквато е. И помни ми думата, Аксел Франкел е предател. Дано бързо прик-лючат с процеса му.
Вилгот влезе в салона и се настани в любимия си фотьойл. Франс го следваше по петите и Вилгот го изгледа.
– Ей, къде ми е пиенето? Защо се бавиш толкова днес?
Гласът му прозвуча раздразнено и Франс забърза към шкафа с напитките, за да сипе едно на баща си. Правеше го всяка вечер, откакто беше малко момче. Майка му не одобряваше, че Франс от такава крехка възраст борави с алкохол, но както обикновено, нямаше думата.
– Седни, момче, седни.
Здраво хванал чашата си, Вилгот великодушно махна към стола до него. Франс усети дъх на алкохол, когато седна. Чашата, която бе сипал на баща си, най-вероятно не беше първата за деня.
– Искам да ти кажа, че баща ти направи отлична сделка днес. – Вилгот се наведе напред и алкохолните изпарения изпълниха ноздрите на Франс. – Подписах договор с една немска фирма, изключителен договор. Аз съм им единственият доставчик в Швеция. Казаха, че са имали проблеми с намирането на работна ръка, и им вярвам.
Вилгот се разсмя, големият му корем се разтресе. Той пресуши чашата си и я подаде на Франс.
– Сипи ми още.
Очите му се бяха изцъклили от алкохола. Ръката на Франс леко трепереше, когато пое чашата и докато наливаше бистрата течност. Няколко капки се разляха.
– Сипи една за себе си – каза Вилгот.
Прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като покана – както си и беше. Франс напълни чашата на баща си и посегна към една празна за себе си. Когато я напълни до горе, ръката му вече не трепереше. Съсредоточавайки цялото си внимание върху усилието, той се обърна с двете чаши към баща си. Вилгот надигна своята, когато Франс отново седна.
– До дъно, момче.
Франс усети парене в гърлото си и по целия път надолу към стомаха, където течността заседна като топла бучка. Баща му се усмихна. Струйка алкохол потече по брадичката му.