– Къде е майка ти? – попита Вилгот тихо.
Франс се втренчи в стената.
– При баба и няма да се прибере до късно.
Гласът му прозвуча приглушено и някак непознато, сякаш принадлежеше на някой друг. Някой отвън.
– Чудесно. Така ние двамата можем да си поговорим на спокойствие. Хайде, налей си още.
Франс усещаше очите на баща си върху гърба си, докато отиваше да си напълни чашата. Този път не остави бутилката в шкафа, а се върна с нея. Вилгот се усмихна одобрително и подаде чашата си за още.
– Ти си добро момче, Франс.
Алкохолът отново прогори гърлото му, преди да се превърне в приятно усещане някъде в корема му. Контурите на всичко наоколо започнаха да се размиват. Момчето усещаше, че се носи в някаква гранична зона между реалност и сън.
Гласът на Вилгот омекна.
– Мога да спечеля хиляди талери от тази сделка през следващите няколко години. И ако германците увеличат търсенето на оръжия, може да са значително повече. Дори милиони. Обещаха да ме свържат с други компании, които имат нужда от услугите ни. Най-сетне и аз съм в играта… – Очите на Вилгот блестяха в полумрака. Той облиза устни. – Това ще бъде успешен бизнес и един ден ти ще го поемеш, Франс.
Той се протегна, за да постави ръката си върху крака на сина си.
– Ще дойде ден, когато всички във Фелбака ще се разтичат да се спасяват. След като германците завземат властта, ние ще имаме повече пари, отколкото тези идиоти някога са си мечтали. Така че пий едно с баща си и нека вдигнем тост за светлото бъдеще!
Вилгот вдигна чашата си и я чукна с тази на Франс, който отново я бе напълнил до ръба.
Усещането за благополучие продължи да се разлива в гърдите на Франс, когато отново каза „Наздраве!“ на баща си.
ЙОСТА ТЪКМО БЕ ЗАПОЧНАЛ нова игра на голф на компютъра си, когато чу стъпките на Мелберг в коридора. Бързо изключи играта и грабна някакъв доклад, като се помъчи да изглежда силно съсредоточен в четене. Стъпките на Мелберг приближиха, но в тях се долавяше нещо различно. И какво бе това чудновато ръмжене, което издаваше шефът му? Изпълнен с любопитство, Йоста отбутна назад от бюрото стола си, за да надникне в коридора. Първо видя Ернст, който подтичваше пред Мелберг с изплезен както обикновено дълъг език. После зърна странно изгърбена фигура, която мъчително пристъпваше напред. Хем приличаше на Мелберг, хем не.
– Какво си ме зяпнал, по дяволите?
Гласът определено принадлежеше на началника му.
– Какво ви се е случило? – попита Йоста.
Вече и Аника надничаше от кухнята, където се бе заловила да храни Мая.
Мелберг промърмори нещо неразбираемо.
– Какво казахте? – попита Аника. – Не ви чухме.
Мелберг я стрелна с ядосан поглед и заяви:
– Ходя на курс по салса. Да има нещо лошо в това?
Йоста и Аника се спогледаха слисани. После и двамата трябваше с усилие да запазят сериозни физиономии.
– Е, какво? – викна Мелберг. – Някой да иска да подхвърли духовита забележка? Защото в този участък не липсват възможности за намаляване на заплатите.
След тези думи той затръшна вратата на кабинета си.
Няколко секунди Аника и Йоста се взираха в затворената врата, после вече не можаха да се сдържат и избухнаха в смях, който чак ги докара до сълзи, макар да се стараеха да са тихи. Йоста се промъкна безшумно до кухнята и едва след като се увери, че вратата на Мелберг е все така затворена, прошепна на Аника:
– Възможно ли е да ходи на курс по салса? Наистина ли това каза?
– Опасявам се, че да – отвърна Аника, докато бършеше очи с ръкава на пуловера си.
Мая ги наблюдаваше с интерес, седнала до масата с чиния пред себе си.
– Но защо? Как е могло да му хрумне? – изумен рече Йоста, докато си представяше визуално подобна картина.
– Аз поне за пръв път чувам за това – отвърна Аника, като продължаваше да се смее. После поклати глава и отново започна да храни Мая.
– Видя ли го колко скован беше? Приличаше на онова създание от „Властелинът на пръстените“. Ам-Гъл. Нали така се казваше?
Йоста с голямо старание се зае да имитира походката на Мелберг и Аника трябваше да затисне уста с ръка, за да не прихне отново.
– Тялото на Мелберг трябва да изживява истински шок. Не е виждало раздвижване от... ами, надали изобщо е виждало.