– И аз мисля, че не е. За мен е загадка как е минал курса по физическа подготовка за полицията.
– Е, откъде да знаем, може пък да е бил голям спортист на млади години. – Аника помисли над думите си, после поклати глава. – Не ми се вярва. Мили боже, това беше гвоздеят на деня. Мелберг на курс по салса. Какво ли ще чуем още? – Тя се помъчи да натика лъжица с храна в устата на Мая, но детето упорито се съпротивляваше. – Това момиченце нищо не иска да хапне. Но ако не я накарам да изяде поне няколко лъжици, вече никога няма да ми я поверят.
Тя въздъхна и поднови опитите си. Ала устата на Мая оставаше непристъпна като Форт Нокс.
– Да се пробвам ли аз? – предложи Йоста и посегна към лъжицата.
Аника го изгледа изненадана.
– Ти? Ами хубаво, давай. Но не възлагай особени надежди.
Йоста не отговори, докато си разменяха местата с Аника и седна до Мая. Изсипа половината от огромното количество храна, което Аника бе накамарила в лъжицата и после я вдигна във въздуха.
– Бръм-бръм, ето го аероплана, иде! – Заразмахва плавно лъжицата като самолет, което му спечели пълното внимание на Мая. – Бръм-бръм, лети право към твоята... – Устата на Мая се отвори като по команда и самолетът, натоварен със спагети и кайма, подходи към кацане. – Мм... браво на теб – каза Йоста и гребна още малко от чинията. – Пуф-паф, пуф-паф, сега пък се задава влак. Пуф-паф, пуф-паф, право в тунела.
– Не мога да повярвам! – зяпна Аника. – Къде си се научил на това?
– А, нищо особено – скромно отвърна Йоста, но се усмихна гордо, когато лъжица номер три се превърна в състезателна кола и също улучи целта.
Аника седна върху кухненската маса и наблюдаваше как Йоста бавно опразваше чинията пред Мая, която безпрекословно поглъщаше всяка хапка.
– Знаеш ли какво, Йоста – заключи накрая Аника. – Понякога животът е извънредно несправедлив.
– Двамата мислили ли сте за осиновяване? – попита Йоста, без да я гледа. – По мое време не беше много разпространено. Но днес въобще не бих се поколебал. Имам чувството, че всяко второ дете е осиновено.
– Говорили сме по въпроса – отвърна Аника, като с пръст рисуваше по покривката кръгове. – Но така и не стигнахме доникъде. Опитваме се да запълним живота си с други неща извън деца, но...
– Не е прекалено късно – увери я Йоста. – Ако започнете сега, няма да отнеме дълго. И цветът на кожата на детето е без значение, така че изберете да е от страна, за която се чака най-малко. Има толкова деца, които се нуждаят от дом. Ако аз бях дете, бих благодарил на щастливата си звезда, че сте ме осиновили вие с Ленарт.
Аника преглътна мъчително и се втренчи в пръста си, движещ се по покривката. Думите на Йоста бяха събудили нещо у нея, нещо, което с Ленарт някак бяха съумели да потиснат през последните години. Може би се бояха. След всички спонтанни аборти и всички надежди, разбивани отново и отново. А може би имаха сили и кураж да го направят. Защото копнежа още го имаше и беше все така силен. Не бяха успели да потиснат желанието да държат дете в прегръдките си, да го дарят с обич.
– Е, аз да ида да свърша малко работа – рече Йоста и се изправи отново, без да я гледа. Погали Мая по главичката. – Поне хапна нещо, та Патрик да не се тревожи, че ще я уморим от глад, като ни я остави следващия път.
Тъкмо щеше да излезе от кухнята, когато Аника се обади тихо:
– Благодаря ти, Йоста.
Той кимна смутено. После изчезна в кабинета си и затвори вратата зад себе си. Седна пред компютъра, но се втренчи в екрана, без да го вижда. Пред погледа му беше Май-Брит. И момченцето, живяло само няколко дни. Толкова години бяха минали оттогава. Цяла вечност. Едва ли не цял човешки живот. Ала още чувстваше малката ръчичка, стиснала пръста му.
Йоста въздъхна и щракна с мишката върху играта на голф.
В продължение на три часа тя успяваше да избута от съзнанието си катастрофалното посещение при Брита. През това време написа пет страници от новата си книга. Тогава мислите за Брита превзеха ума й и тя се предаде – отказа се от опитите си да напише нещо повече.
Изпита остро чувство на срам, когато си тръгна от дома на Брита. Трудно й бе да се отърси от спомена за изражението на Херман, когато я видя да седи до кухненската маса със съпругата му, намираща се в състояние на колапс. Ерика разбираше реакцията му. Беше крайно нетактично от нейна страна да не разпознае сигналите. Ала в същото време не съжаляваше, че е посетила Брита. Бавно събираше нови парченца от пъзела, който представляваше миналото на майка й. Бяха разпръснати и неясни, но сега разполагаше с повече, отколкото всякога преди.
Имаше нещо твърде странно в цялата история. Никога до този момент не беше чувала имената Ерик, Брита и Франс. Ала тези хора явно бяха имали значение за майка й в някакъв период от живота й. И все пак като че никой не беше поддържал контакт с останалите през зрялата им възраст. Макар все още всичките да живееха в малкия град Фелбака, те сякаш населяваха паралелни светове. В образа на Елси, описван от Аксел и Брита, имаше изненадващо сходство, макар и той да бе далечен от този, който Ерика пазеше в съзнанието си за своята майка. Никога не я бе възприемала като сърдечна и внимателна, нито с другите качества, характеризиращи младата Елси. Не би могла да нарече майка си лош човек, но със сигурност беше резервирана и затворена. Сърдечността, притежавана навремето, някак бе изчезнала през годините дълго преди да се родят Ерика и Ана, и Ерика внезапно изпита парализираща тъга за всичко, от което бе лишена. За всичко, което нямаше вече как да си отвоюва. Майка й беше покойница, загина при автомобилна катастрофа преди четири години заедно с Торе, бащата на Ерика и Ана. Нямаше нищо, което Ерика би могла да съживи, никаква компенсация, за която да настоява или моли, никакви обвинения, които да отправи към майка си. Какво се бе случило с онази Елси, каквато я описваха приятелите й? Къде бе изчезнала милата, обичлива и нежна Елси?