Стоя в антрето дълго време, загледан в снимките по стената. Толкова много щастливи моменти. Толкова много обич. Черно-белите снимки от сватбата им с Брита, когато и двамата изглеждаха далеч по-строго официални, отколкото се бяха чувствали. Брита държи Ана-Грета за снимка, която той им беше направил. Ако си спомняше правилно, веднага след това бе оставил фотоапарата, за да вземе за пръв път дъщеря си на ръце. Брита притеснено му бе напомнила да поддържа главичката на бебето, но той като че инстинктивно знаеше как да я прегърне. Винаги бе имал активна роля в отглеждането на децата им, до много по-голяма степен, отколкото се очакваше от съпруг по онова време. Неведнъж тъща му го беше мъмрила, че не е мъжка работа да се сменят пелени и да се къпят бебета. Но той не можеше да стои настрани. Бе го чувствал толкова естествено, а и не мислеше, че е справедливо Брита да поема целия товар по отглеждането на трите им породени момиченца. Всъщност беше искал да имат и още деца, но след третото раждане, което беше десет пъти по-трудно от първите две, взети заедно, лекарят го бе отвел встрани и му беше казал, че тялото на Брита вероятно няма да понесе още една бременност. Брита беше плакала. Сведе глава, без да го гледа, и с рукнали по бузите й сълзи му се беше извинила, че няма да може да го дари със син. Той се втренчи в нея с изненада. На Херман никога не му бе хрумвало да иска нещо различно от онова, което бе получил. Заобиколен от жена си и трите им дъщери, се бе чувствал по-богат, отколкото някога беше мечтал. Беше му нужно време да я убеди в това, но когато Брита се увери, че е искрен, спря да плаче и отдадоха цялото си внимание и грижи на момичетата, които бяха създали.
Сега имаше толкова много потомци за обичане. Момичетата имаха свои деца, които Брита и Херман обожаваха, и той отново демонстрираше умението си да сменя пелени, когато отиваха да помагат на дъщерите си. В наше време никак не им бе лесно да се справят с всичко едновременно – работа, дом и семейство. Ала той и Брита бяха щастливи и благодарни, че има място за тях, че има на кого да помагат, кого да обичат. А сега вече дори няколко от внуците им имаха свои деца. Без съмнение, пръстите му бяха по-сковани вече, но при новите модели памперси отново би могъл да ги сменя от време на време. Поклати глава. Къде бяха излетели всички тези години?
Качи се горе в спалнята и седна на ръба на леглото. Брита бе потънала в следобедната си дрямка. Беше й лош ден. На няколко пъти не го беше разпознала и си бе мислила, че е отново в дома на родителите си. Питала бе за майка си. После и за баща си, а в гласа й ясно се долавяше страх. Той бе милвал косата й, уверявал я бе отново и отново, че баща й е покойник от дълги години. Че не би могъл повече да й причини зло.
Погали ръката й, лежаща върху плетената на една кука завивка. Кожата й беше сбръчкана, със същите старчески петна, каквито и той самият имаше по ръцете си. Ала пръстите й все още бяха дълги и изящни. Усмихна се на себе си, като видя розовия лак по нок-тите. Тя открай време си беше малко суетна; все още беше такава. Но той никога не бе недоволствал срещу това. Тя бе неговата красива съпруга и през всичките им петдесет и пет години брак Херман не беше отделял нито мисъл, нито поглед за друга жена.
Клепачите й потрепнаха. Сънуваше нещо. Искаше му се да може да проникне в сънищата й. Да живее в тях заедно с нея, да се преструват, че всичко е каквото беше някога.
Днес в объркването си тя бе заговорила за онова, което се бяха разбрали да не споменават никога повече. Ала мозъкът й се разпадаше и рушеше, късаха се бентовете, които бяха изградили с годините около тайната си. Споделяли я бяха толкова дълго, че тя някак се бе изгубила в тъканта на живота им и бе станала невидима. Той си беше позволил да се успокои, да заб-рави за нея.
Посещението на Ерик при Брита не беше добра идея. Ама никак. Тъкмо това бе създало цепнатината в стената на бента, която сега ставаше по-голяма. Ако не можеше да бъде запушена, щеше да настане потоп, който да повлече всички им и да ги удави.
Ала поне за него нямаше защо да се безпокоят повече. И той продължи да гали ръката й.
– О, вярно, забравих да ти кажа. Карин се обади. Имате среща за разходка в десет часа. Пред аптеката.
Патрик застина на средата на крачката си.
– С Карин? Днес? След... – Той погледна часовника си. – Половин час?
– Съжалявам – подхвърли Ерика, макар тонът й да показваше, че ни най-малко не съжалява. После омекна. – Мислех да отскоча до библиотеката за някои проучвания, така че ако се приготвите с Мая до двайсет минути, ще ви закарам.
– А ти... – Патрик се поколеба. – Ти не възразяваш ли?