– Ами момчетата, които са влезли в къщата? От тях получихме ли някакви насоки за разследване? – Мелберг огледа колегите си, насядали около масата. Всички се обърнаха към Йоста. Той се размърда нервно на стола си.
– Ъъ... ами... да и не. Взех отпечатъци от обувките и пръстите на едното момче, Адам, но нямах време да... разговарям с другото.
Мелберг се ококори.
– Разполагаше с няколко дни да се погрижиш за тази проста задача и... цитирам, не си имал време за нея? Правилно ли съм разбрал?
Йоста кимна с угнетен вид.
– Ъъ, да... правилно. Но ще се заема с това днес. – Спечели си нов остър поглед от Мелберг. – Веднага, незабавно – допълни Йоста, забил поглед надолу.
– Ами припкай тогава – отсече Мелберг и насочи вниманието си към Мартин и Паула.
– Нещо друго? Как вървят нещата с онзи Рингхолм? Има ли нещо там? Аз лично мисля, че това е по-обещаваща следа и трябва да обърнем нагоре с краката тая група „Приятели на Швеция“, или както там се наричат.
– Разговаряхме с Франс в апартамента му, но не научихме нещо повече, за да продължим в тази посока. Според него имало някои елементи в организацията, които изпращали заплашителни писма на Франкел, но той се опитал да се намеси и да защити Ерик заради някогашното им приятелство.
– Ами тези „елементи“? – Мелберг изобрази с пръсти кавички във въздуха. – С тях разговаряхме ли?
– Не още – отвърна спокойно Мартин. – Но са в дневния ред за днес.
– Добре, добре – рече Мелберг и се опита да отмести Ернст от себе си, защото стъпалата му започваха да изтръпват.
Единственият резултат бе, че Ернст издаде звучна пръдня и се настани още по-удобно върху краката на временния си стопанин.
– Хубаво, тогава остава само още едно нещо за обсъждане. И то е фактът, че това управление не е детска забавачка! Ясно ли е?!
Той се втренчи в Аника, която мълчаливо водеше бележки по време на срещата. Тя отвърна на погледа му над рамките на очилата си за четене. След дълга пауза Мелберг се поразшава разколебан, като се чудеше дали не е прекалил със суровия тон.
Тогава тя каза:
– Върших си работата, макар и да погледах Мая за известно време вчера, така че няма какво да се тревожиш по този въпрос, Бертил.
Проведе се безмълвна борба за надмощие, като Аника спокойно посрещаше взора на Мелберг. Накрая той отмести поглед и измърмори:
– Хубаво де, ти си знаеш най-добре...
– Освен това благодарение на обстоятелството, че Патрик се отби, си дадохме сметка, че сме забравили да проверим банковите сметки на Ерик – допълни Паула и смигна на Аника, за да й засвидетелства подкрепа.
– Сигурен съм, че щяхме да се сетим рано или късно... но се получи рано вместо късно – вметна Йоста и погледна Аника, преди да сведе очи и да се върне към изучаване на повърхността на масата.
– Добре, но аз мислех, че той е в отпуск по бащинство – рече нацупено Мелберг, вече наясно, че е изгубил битката. – Но така да е, поне вече имаме нещо, над което да работим.
Всички се изправиха и поставиха чашите си за кафе в миялната.
В този момент телефонът иззвъня.
Фелбака, 1944 г.
– Предположих, че ще те открия тук.
Елси седна до Ерик, който се бе сгушил на завет до една скала на хълма.
– Това е мястото, където има най-голям шанс да те оставят на спокойствие, – отвърна Ерик сърдито, но после изражението му омекна и той затвори книгата, която държеше в скута си. – Съжалявам, не исках да излея лошото си настроение върху теб.
– Аксел ли е причината? – попита внимателно Елси. – Как са нещата у дома?
– Все едно вече е мъртъв – каза Ерик, загледан във водата, която се плискаше неспокойно на входа на пристанището на Фелбака. – Поне майка ми се държи така, сякаш е умрял. А баща ми само върви и мърмори и отказва дори да говорим за това.
– Ами ти? Как се чувстваш?
Елси внимателно изучаваше с поглед приятеля си. Познаваше го толкова добре, по-добре, отколкото той си мислеше. Бяха прекарали толкова много време в игри – тя и Ерик, Брита и Франс. Не им бяха останали много игри сега, когато вече бяха пораснали. Но в този момент тя не виждаше разлика между четиринайсетгодишния Ерик и петгодишното момче, което дори и в къси панталонки приличаше на старец в детско тяло. Сякаш Ерик беше роден стар и постепенно се превръщаше в истинското си „аз“. Като че тялото на детето, на момчето и сега на младежа бяха етапи, през които той трябваше да мине, преди да се побере в кожата, която му отиваше.