– Не знам аз как се чувствам – рече Ерик рязко и извърна глава.
Но не беше достатъчно бърз и Елси видя сълзите, напиращи в очите му.
– Напротив, знаеш… – подзе тя, взирайки се в профила му. – Кажи ми.
– Чувствам се толкова… разкъсан. Част от мен е уплашена и тъжна заради това, което се е случило и все още се случва с Аксел. Дори самата мисъл, че той може да умре…
Ерик се опита да намери точните думи, но не успя. Обаче Елси го разбра. Не каза нищо, изчака го да продължи.
– Обаче има и друга част от мен, която се чувства много... ядосана. – Гласът му беше дълбок и подсказваше как ще звучи гласът на възрастния Ерик. – Ядосан съм, защото сега съм още по-невидим, отколкото бях преди. Аз не съществувам. Докато Аксел беше у дома, върху мен като че ли се отразяваше част от светлината, която той излъчваше. Малък лъч, от време на време. Само отблясък от внимание, който попадаше върху мен. И това беше достатъчно. Никога не съм искал повече. Аксел заслужава да бъде в центъра на вниманието. Той винаги е бил по-добър от мен. Аз никога не бих посмял да направя това, което той правеше. Не съм смел. Не привличам вниманието. И нямам способността на Аксел да карам хората около мен да се чувстват добре. Защото смятам, че това е тайната му… че той винаги кара и околните да се чувстват добре. Аз нямам този талант. Правя хората нервни и неспокойни и те не знаят как да се държат с мен. Знам прекалено много, не се смея достатъчно… Аз…
Ерик се видя принуден да спре и да си поеме дъх след вероятно най-дългата непрекъсната реч, която някога бе държал.
Елси не можа да се въздържи да не се разсмее.
– Внимавай да не използваш всичките си думи наведнъж, Ерик. Обикновено си много по-пестелив.
Тя се усмихна, но Ерик стисна челюсти, преди да продължи.
– Точно това искам да кажа. И знаеш ли какво? Мисля, че мога просто да си тръгна оттук, просто да вървя напред и напред и никога да не се върна. И никой у дома дори няма да забележи, че липсвам. За майка ми и баща ми аз съм само сянка в периферното им зрение и в някои отношения мисля, че дори ще са облекчени, ако тази сянка изчезне, така че да могат да съсредоточат цялото си внимание върху Аксел.
Гласът му се прекърши и той отново извърна засрамено поглед.
Елси го обгърна с ръка и облегна глава на рамото му, принуждавайки го да излезе от това тъмно място, на което се намираше.
– Ерик, убедена съм, че ще забележат, ако изчезнеш. Те са просто… опитват се да се справят със случилото се с Аксел.
– Минаха четири месеца, откакто го заловиха германците – каза Ерик глухо. – Колко дълго ще тъпчем на едно и също място? Шест месеца? Година? Две години? Цял живот? Аз съм тук, сега. Все още съм тук. Това нищо ли не означава? И в същото време се чувствам като някакъв отвратителен човек, защото ревнувам от брат си и защото може да го убият, преди някога да имаме шанс да го видим отново. Ама и аз съм един брат.
– Никой не се съмнява, че обичаш Аксел. – Елси го потупа по гърба. – И не е никак странно, че искаш да бъдеш забелязван. Аз знам, че те има. Но трябва да им кажеш как се чувстваш, за да могат да разберат.
– Не смея. – Ерик поклати глава. – Какво ще стане, ако си помислят, че съм отвратителен човек?
Елси обхвана главата му с ръце и го принуди да я погледне.
– Чуй ме, Ерик Франкел. Ти не си отвратителен човек. Ти обичаш брат си и родителите си. Но и ти страдаш. Трябва да поговориш с тях за това и да им обясниш, че също имаш нужда от пространство за себе си. Ясно?
Той се опита да отмести поглед, но тя все още държеше главата му и се взираше в очите му.
Накрая Ерик кимна.
– Права си. Ще поговоря с тях.
Неочаквано Елси обви ръце около него и го прегърна. Усети как се отпуска тялото му, когато го погали по гърба.
– Какво, по дяволите…?
Един глас зад тях ги накара да се отдръпнат един от друг. Елси се обърна и видя Франс, втренчен в тях, лицето му беше пребледняло, ръцете му бяха свити в юмруци.
– Какво, по дяволите...! – повтори той, като че ли не можеше да намери други думи.
Елси си даде сметка как трябва да са изглеждали с Ерик отстрани и заговори спокойно, в опит да накара Франс да разбере какво наистина се случва, преди нравът му да избие. Беше го виждала как избухва точно толкова бързо, колкото човек палеше кибритена клечка, и то много пъти. Имаше нещо във Франс, което винаги го тласкаше към ръба на насилието, сякаш вечно търсеше върху какво да излее гнева си. А тя беше достатъчно умна, за да знае, че е влюбен в нея. Тази ситуация можеше да има катаст-рофални последици, ако не успееше да му обясни.