Няколко минути Карин не каза нищо. После погледна към Патрик и попита:
– Ерика такава ли беше, когато си стоеше у дома с Мая? Не ти позволяваше да се включваш ли?
Тя спокойно зачака отговора му.
Патрик мисли дълго и усилено над въпроса и после беше принуден да признае:
– Не, не беше. Мисля, че бях доволен да не нося основната отговорност. Когато Мая недоволстваше и се опитвах да я умиря, винаги ме успокояваше мисълта, че ако продължи да плаче, мога да я прехвърля на Ерика и тя ще се справи. И, то се знае, беше чудесно да отивам на работа всяка сутрин, защото винаги бе забавно да се прибера при Мая вечер.
– Поради това, че вече си поел дозата си от света на възрастните – сухо поясни Карин. – Е, как стоят нещата сега, когато ти носиш главната отговорност? Всичко нормално ли върви?
Патрик го обмисли за момент, после му се наложи да поклати отрицателно глава.
– Не може да се каже, че получавам само отлични оценки като татко на пълно работно време. Никак не е лесно. Ерика работи у дома, а тя знае кое къде е и... – Той отново поклати глава.
– Толкова познато ми звучи. Всеки път, щом Лейф се прибере у дома, започва да крещи: „Карин! Къде са памперсите?!“. Понякога се чудя как вие, мъжете, изобщо успявате да свършите някаква работа, след като вкъщи дори не можете да запомните къде стоят памперсите.
– Е, стига пък и ти – подхвърли Патрик и смушка Карин отстрани. – Не сме чак толкова безпомощни. Признай ни някои качества. Само преди едно поколение мъжете не биха и помисляли да сменят пелените на децата си, а ми се струва, че ние сме изминали дълъг път оттогава. Но не е лесно такива промени да се извършат мигновено. Нашите бащи са били моделите ни за подражание, те са хората, упражнили най-силно влияние над нас, а е нужно време нещата да еволюират. Стараем се, колкото ни е по силите.
– Ти може би да – отвърна Карин и отново в тона й прозвуча горчивина. – Но Лейф определено не дава най-доброто от себе си.
Патрик не отговори. Нямаше какво да се каже. И когато се разделиха в Селвик на кръстовището край яхтклуба, беше едновременно натъжен и умислен. Дълго време бе таил лоши чувства към Карин заради предателството й към него. Ала сега му бе много мъчно за нея.
Телефонното обаждане в участъка ги накара да скочат в полицейската кола. Мелберг, както обикновено, измърмори някакво оправдание и забърза към кабинета си, но Мартин, Паула и Йоста вече се носеха с висока скорост по Аферсгатан по посока на гимназията в Танумсхеде. Беше им казано да идат в кабинета на директора и тъй като това не беше първото им посещение в училището, Мартин се ориентира без трудности.
– Какво е ставало тук?
Той огледа стаята, където намусен тийнейджър седеше на стол, заобиколен от директора и двама мъже, за които Мартин предположи, че са учители.
– Пер преби един от учениците ни – заяви мрачно директорът и отиде да седне зад бюрото си. – Радвам се, че пристигнахте толкова бързо.
– Как е ученикът? – осведоми се Паула.
– Не изглежда добре. Училищната сестра е при него, а линейката пътува насам. Телефонирах на майката на Пер, скоро трябва да е тук.
Директорът погледна гневно момчето, което отвърна с безразлична прозявка.
– Ще трябва да дойдеш с нас в полицейския участък – каза Мартин и направи на Пер знак да се изправи. Обърна се към директора. – Опитайте се да се свържете с майка му, преди да сме тръгнали, ако ли не, кажете й да дойде в участъка. Колежката ми Паула Моралес ще остане да разпита свидетелите, видели нападението.
Паула кимна в потвърждение, че е наясно със задачата си.
– Заемам се веднага – каза тя и излезе от кабинета.
Пер запази същото безразлично изражение, когато се потътри по коридора между полицаите. Беше се събрала голяма тъпа от любопитни ученици и Пер реагира на вниманието, като им се ухили и размаха среден пръст.
– Шибани идиоти – промърмори.
– Да не си отворил уста, докато не стигнем в участъка – смъмри го остро Йоста.
Пер сви рамене, но се подчини. По време на краткото им пътуване до ниската сграда, в която се помещаваха полицията и пожарната, той се взираше през стъклото, без да обели нито дума повече.
Когато стигнаха в участъка, оставиха момчето само в една стая и изчакаха пристигането на майка му. Мобилният телефон на Мартин иззвъня. Той заслуша с интерес обаждащия се, после се обърна умислен към Йоста.