– Ти си значи.
Той кимна. Остана на място, без да прави опит да влезе.
– Заповядай. Не й казах, че ще идваш. Не знаех дали ще си спомни.
– Толкова ли е зле? – Аксел погледна със съчувствие към мъжа, застанал пред него. Херман изглеждаше уморен. Нямаше да е лесно. – Това ли е целият клан? – попита Аксел и кимна към снимките в антрето, когато влезе. Лицето на Херман грейна.
– Да, това са всички.
Аксел заразглежда снимките със сключени зад гърба си ръце. Мидсомер, празненства по случай рождени дни, събирания по Коледа и в делнични дни. Цял куп хора, включително деца и внуци. За момент си позволи да си представи как би изглеждала неговата стена със снимки, ако имаше такава. Фотографии от дните му в службата. Безкрайни купища документи. Безчетни вечери с политически лица и други влиятелни клечки. Малко приятели, ако изобщо имаше такива. Не бяха много хората с енергията да вървят в крак с него, да изтърпяват постоянното преследване, несекващия стремеж да проследи поредния престъпник. Още някой, водещ незаслужено спокоен живот. Още някой с окървавени ръце, който въпреки това се радваше на привилегията да милва внуци по главата със същите тези ръце. Как биха могли членове на семейство, приятели или обикновен живот да се съизмерят с подобна движеща сила? През дълги периоди от живота си дори не си бе позволявал да се запита дали му липсва нещо. А наградата бе толкова голяма всеки път, когато усилията му дадяха плод. Когато годините на дирене из архиви, на интервюта с хора, бързо губещи паметта си, най-пос-ле довеждаха до откриване на виновните от миналото и изправянето им пред правосъдието. Удовлетворението бе тъй силно, че изтикваше на заден план всякакви копнежи за обикновен живот. Или поне той винаги бе вярвал, че е така. Ала сега, застанал пред тези семейни снимки на Херман и Брита, се почуди за миг дали не е грешал, като винаги е поставял смъртта пред живота.
– Прекрасни са – каза Аксел и обърна гръб на снимките.
Последва Херман в дневната и се закова рязко, като видя Брита. Макар базата им с Ерик открай време да беше тук, във Фелбака, бяха минали десетилетия, откакто я бе видял за последен път. Никога не бе имало случай жизнените им пътища да се пресекат.
Сега годините се стовариха с жестока сила и той се почувства развълнуван. Тя все още беше красива. Всъщност беше много по-хубава от Елси, която би могла да бъде описана просто като миловидна. Ала Елси притежаваше вътрешен плам, доброта, пред която външната красота на Брита бледнееше. Макар сега да виждаше, че нещо у нея се бе променило с годините. Нямаше следа от някогашното рязко и несръчно поведение на Брита; сега тя излъчваше топло майчинско чувство. Зрялост, дадена й от времето.
– Ти ли си това? – изрече тя и се надигна от дивана. – Наистина ли си ти, Аксел?
Протегна и двете си ръце към него и той ги пое. Бяха минали толкова много години. Направо не беше за вярване. Шейсет години. Цял човешки живот. Като по-млад той не би могъл да си представи, че времето може да тече толкова бързо. Ръцете, които държеше в своите, бяха сбръчкани и покрити с малки старчес-ки петънца. Косата й вече не беше тъмна, а прелестно сребриста. Брита го погледна спокойно в очите.
– Радвам се да те видя отново, Аксел. Хубаво си остарял.
– Странно, аз си мислех точно същото за теб – отвърна й Аксел с усмивка.
– Да седнем и да си побъбрим. Херман, би ли ни донесъл кафе?
Херман кимна и отиде в кухнята да прави кафе. Брита отново седна на дивана, като все още държеше ръцете на Аксел, който се настани до нея.
– Кой би помислил, че ще остареем толкова, Аксел? Аз никога не съм допускала, че ще се случи – каза тя и наклони глава, за да го погледне.
Аксел го досмеша малко, като забеляза, че е запазила донякъде кокетството си от младини.
– Доколкото чувам, извършил си много добри дела през годините – каза Брита, като го изучаваше внимателно.
Той отмести поглед.
– Не съм сигурен какво имаш предвид под „добри дела“. Направих каквото трябваше. Някои неща не могат да бъдат заметени под килима – каза той и после замълча.
– Прав си за това, Аксел – тържествено заяви Брита. – Напълно си прав.
Седяха един до друг в мълчание, загледани към залива, докато Херман не се върна със сервиз за кафе върху поднос с цветни мотиви.
– Приготвих ви кафе.
– Благодаря, скъпи – каза Брита.
Аксел усети пробождане в сърцето, като видя погледа, който двамата си размениха. Напомни си, че чрез работата си е бил в състояние да дари покой на десетки хора. Бяха имали удовлетворението да видят мъчителите си изправени пред съда. Това също беше форма на любов. Не интимна, не физическа, но все пак любов.