Сякаш прочела мислите му, Брита му подаде чашата с кафе и каза:
– Добър ли беше животът ти, Аксел?
Въпросът съдържаше толкова много измерения, толкова много нива, че той не знаеше как да му отговори. В съзнанието си видя Ерик и неговите приятели в библиотеката у дома им – весели, безгрижни. Елси с милата й усмивка и меко излъчване. Франс, който караше всички наоколо му да се чувстват така, сякаш се движат на пръсти около вулкан. И в същото време у него имаше нещо крехко и чувствително. Брита, която бе изглеждала толкова различна от сега. Носила бе красотата си като щит и той я бе отписал като празна черупка, без значимо съдържание. А може би и да беше такава тогава. Ала годините бяха изпълнили черупката и сега на него му се струваше, че долавя у нея някакво вътрешно сияние. И Ерик. Мисълта за Ерик бе толкова болезнена, че мозъкът му искаше да я отблъсне. Но докато седеше там, в дневната на Брита, Аксел направи усилие да си представи брат си какъвто беше тогава, преди да дойдат трудните времена. Седнал зад бюрото на баща им с вдигнати върху него крака. С вечно разрошена кестенява коса и с онова разсеяно изражение, което го бе карало да изглежда значително по-възрастен от годините си. Ерик. Скъпият, обичан Ерик.
Аксел осъзна, че Брита очаква отговора му. Насили се да се върне от миналото и се опита да открие отговор в настоящето. Но както винаги двете бяха тясно преплетени и изминалите шейсет години сляха в паметта му поредица от хора, срещи и събития. Ръката, с която държеше чашата с кафе, затрепери и накрая той промълви:
– Не знам. Така мисля. Толкова добър, колкото заслужавах.
– Аз имах добър живот, Аксел. И отдавна реших, че го заслужавам. И ти трябва да сториш същото.
Ръката му затрепери още по-силно и по дивана се разплиска кафе.
– О, толкова съжалявам... аз...
Херман скочи.
– Не се тревожи, сега ще донеса кърпа.
Той отиде до кухнята и бързо се върна с влажна кухненска кърпа на сини карета, която внимателно притисна към тапицерията.
Брита изписка леко и накара Аксел да подскочи.
– О, сега мама ще ми се ядоса. Любимият й диван. Колко лошо.
Аксел хвърли въпросителен поглед към Херман, който отвърна с още по-енергично търкане на петното.
– Мислиш ли, че ще го махнеш? Мама много ще ми се разсърди.
Брита се запоклаща напред-назад, като тревожно наблюдаваше усилията на Херман да изтрие петното от кафе. Той се изправи и прегърна жена си през рамо.
– Всичко ще е наред, миличка. Ще махна петното, обещавам.
– Сигурен ли си? Защото ако мама се ядоса, може да каже на татко и...
Брита нервно закърши ръце и започна да гризе кокалчетата си.
– Обещавам, че ще го махна. Тя въобще няма да забележи.
– О, хубаво, това е добре – каза Брита поуспокоена. После стреснато погледна Аксел. – Кой сте вие? Какво искате?
Той погледна към Херман с молба да го насочи.
– Това състояние идва и си отива – обясни съпругът, като седна до Брита и взе да гали ръката й.
Тя напрегнато изучаваше Аксел, сякаш виждаше нещо тревожно или озадачаващо в лицето му, нещо, което някак й убягваше. После грабна ръката му и приближи лице към неговото.
– Знаеш ли, той ме вика.
– Кой? – попита Аксел, като едва устояваше на желанието да отдръпне ръката, лицето си, тялото си.
Отначало Брита не отговори. После той чу ехото на собствените си думи.
– Някои неща не могат да бъдат заметени под килима – прошепна тя, с лице на сантиметри от неговото.
Той измъкна ръката си от хватката й и погледна към Херман над сребристата глава на Брита.
– Сам виждаш – умърлушено продума Херман. – Какво да правим сега?
– Адриан! Престани вече!
Ана толкова упорито се бореше да облече сина си, че по лицето й изби пот. Напоследък бе превърнал съпротивата си в истинско изкуство, като така се извиваше и шаваше, че беше невъзможно да му се обуят дори чорапи. Тя се опита да го задържи достатъчно дълго, че да му нахлузи гащи, но в този момент той се изскубна и хукна из къщата.
– Адриан! Ела тук! Моля те, мама няма време за това. Дан ще ни вози до Танумсхеде, за да напазаруваме. Можеш да разгледаш играчките в „Хедемирс“ – подхвърли тя с надежда да го заинтригува, макар да си даваше сметка, че подкупите надали бяха най-подходящата мярка за решаване на проблема с обличането. Но какво друго можеше да стори?
– Още ли не си готова? – попита Дан, като слезе на долния етаж и завари Ана седнала на пода до купчина дрехи, докато Адриан препускаше наоколо като луд.
– Урокът ми започва след половин час. Трябва да тръгвам.