– Добре, ти го облечи тогава – тросна се Ана и метна дрехите на Адриан към Дан.
Той я погледна изненадан. Тя наистина не беше в най-доброто си настроение напоследък, но може би това не бе толкова странно. Опитите да се слеят две семейства се оказаха далеч по-мъчителни, отколкото и двамата бяха очаквали.
– Хайде, Адриан – рече Дан и сграбчи момчето за врата, докато то профучаваше покрай него. – Да видим дали още помня как се прави това.
Обу му чорапите относително лесно, но дотам. Адриан приложи маневрите си с гърченето и на Дан и категорично отказа да си обуе панталоните. Дан направи няколко опита, но после и той изгуби търпение.
– Адриан, веднага престани да шаваш!
Смаян, Адриан застина на мига. После лицето му стана яркочервено.
– Ти не си ми татко! Махай се оттук! Искам си моя татко! Татко!
На Ана това вече й дойде твърде много. Всички спомени за Лукас и времето, когато бе живяла като зат-ворничка в собствения си дом, нахлуха в главата й и тя се разплака. Изтича горе в спалнята, където се хвърли върху леглото и се разрида неудържимо.
Тогава почувства нежна ръка на гърба си.
– Миличка, какво ти става? Няма нищо чак толкова страшно. Той просто не е свикнал със ситуацията и се пробва доколко може да ни се качи на главите. И, между другото, е нищо в сравнение с Белинда на неговата възраст. Направо е бездарен аматьор пред нея. Веднъж дотолкова ми писна от нейните фасони, че я изхвърлих пред външната врата само по гащички. Пернила ми беше много бясна, защото все пак беше декември. Но я държах навън само минута, преди да се разкая за стореното.
Ана не се засмя. Вместо това се разплака още по-силно и вече цялата се тресеше.
– Но какво има, скъпа? Вече сериозно ме тревожиш. Знам, че си преживяла много, но ще се справим. Просто на всички им е нужно малко време и после нещата ще се успокоят. Ти... ти и аз... заедно можем да го пос-тигнем.
Тя вдигна мокрото си от сълзи лице да го погледне, после приседна на леглото.
– Аз... аз... знам... – избъбри, докато се мъчеше да спре плача си. – Знам го... и не разбирам... защо реагирам... по този начин. – Дан я потупа по гърба и хлипането й поутихна. – Явно съм малко... свръхчувствителна... Не разбирам. Обикновено се държа така само като съм...
Тя млъкна насред изречението си, погледна Дан и зяпна.
– Какво? – попита той озадачен. – Обикновено се държиш така кога?
Ана не можеше да събере сили да отговори и след момент забеляза, че нещо му просветва.
И тогава тя кимна с разширени очи.
– Обикновено се държа така само като съм... бременна.
В спалнята настана пълна тишина. И тогава чуха тънко гласче откъм вратата.
– Вече съм облечен. Съвсем сам го направих. Аз съм голямо момче. Може ли сега да отиваме в магазина за играчки?
Дан и Ана погледнаха Адриан, застанал на прага, сияещ от гордост. Истина беше. Панталоните му бяха извъртени със задната страна отпред, а тениската с опакото навън, но си беше облякъл дрехите. Съвсем сам.
Още от антрето миришеше вкусно. Изпълнен с приятно очакване, Мелберг влезе в кухнята. Рита му бе позвънила малко преди единайсет часа да го попита дали иска да дойде на обяд, тъй като Сеньорита изявила желание да поиграе с Ернст. Не я бе попитал как точно кучето й бе комуникирало това желание. Някои неща просто трябваше да бъдат приемани като манна небесна.
– Здрасти. – Йохана беше застанала до Рита и й помагаше да кълца зеленчуци. Вярно, това й струваше известно усилие, тъй като коремът й я принуждаваше да стои на известно разстояние от плота.
– Здравейте. Тук ухае чудесно – заяви Мелберг и подуши въздуха.
– Готвим „чили кон карне“ – обясни Рита и се приб-лижи до него, за да го целуне по бузата.
Мелберг устоя на импулса да повдигне ръка и да докосне мястото, където се бяха допрели устните й. Вместо това седна до масата, сервирана за четирима.
– И някой друг ли ще ни прави компания? – попита той Рита.
– Половинката ми ще се прибере за обяд – обясни Йохана и разтърка гърба си.
– Не е ли по-добре да седнеш? – предложи Мелберг и й издърпа стол. – Сигурно е трудно да носиш цялата тази тежест.
Йохана прие и седна до него, като дишаше тежко.
– Да, не можеш да си представиш. Но да се надяваме, че няма да е задълго. Много ще съм радостна да се отърва от това. – Тя прекара ръка по корема си и попита Мелберг: – Искаш ли да пипнеш?
– А може ли? – глуповато попита той.
Бе открил съществуването на сина си чак когато Симон вече беше тийнейджър, така че тази част от бащинството беше загадка за него.
– Ето, бебето рита.