Той връчи дневника на Паула.Тя го разгледа внимателно, но след като хвърли въпросителен поглед към Мартин, който поклати глава, бутна дневника по масата обратно към домакина им.
– Не, не мисля, че е необходимо. Но помните ли нещо за тези дати, което би могло да има значение по отношение на Ерик? Нещо конкретно? Телефонен разговор? Нещо, което да е споменал?
Аксел поклати глава.
– Не, съжалявам. Както казах, брат ми и аз нямахме навик да си телефонираме много често, когато бях в чужбина. Ерик би ми се обадил само ако къщата се запали. – Той се засмя, но после рязко млъкна и обърса очи. – Е, това ли беше всичко? Мога ли да съм ви полезен с друго? – попита той и внимателно затвори дневника.
– Всъщност има още едно нещо – каза Мартин и прикова поглед в Аксел. – Разпитвахме Пер Рингхолм във връзка със случай на побой днес. Той ни каза, че нахлул в къщата ви в началото на юни. Ерик го хванал, заключил го в библиотеката и позвънил на баща му, Шел Рингхолм.
– Синът на Франс – вметна Аксел.
Мартин кимна.
– Точно така. Пер чул част от разговор между Ерик и Шел, които се уговорили да се срещнат отново, защото Ерик разполагал с информация, евентуално представляваща интерес за Шел. Това говори ли ви нещо?
– Не, не ми говори – отвърна Аксел и енергично разтърси глава.
– Ами информацията, за която се предполага, че Ерик е искал да изложи пред Шел? Имате ли представа каква би могла да бъде?
Аксел не каза нито дума известно време и имаше вид, сякаш обмисля въпроса. После отново поклати глава.
– Не, не си представям каква би могла да бъде. Ерик прекара много време да изучава периода непосредствено преди Втората световна война и, разбира се, на свой гръб усети какво представляваше нацизмът през този период. А Шел се е посветил да пише за възраждането на нацизма в Швеция днес. Така че може би Ерик е открил някаква връзка, нещо от исторически интерес, което би дало на Шел илюстративен материал. Но защо не попитате Шел за какво точно става дума?
– Ще го направим. Всъщност сме тръгнали към Удевала да поговорим с него. Но ако по-късно ви хрумне нещо, ще ви дам номера на мобилния си телефон да ми позвъните.
Мартин написа номера на листче и го подаде на Аксел, който го пъхна в дневника си.
Паула и Мартин мълчаха през целия път до участъка. Но и двамата мислеха за едно и също. Какво беше онова, което не виждаха? Какви други въпроси биха могли да зададат? И на двамата им се щеше да знаят.
– Не можем да го отлагаме повече. Тя няма да е в състояние да остане тук, у дома, още дълго.
Херман погледна дъщерите си с такова дълбоко отчаяние, че те едва събраха сили да срещнат очите му.
– Знаем, татко. Постъпваш правилно. Няма друг вариант. Ти се грижи за мама, колкото можа, но сега трябва да се намесят други. Ще й намерим някое добро място.
Ана-Грета застана зад стола на баща си и го прегърна. Потръпна, като усети колко е измършавяло тялото му под ризата. Болестта на майка им го бе подложила на тежко изпитание. Може би в по-голяма степен, отколкото бяха допускали. Или бяха искали да видят. Тя се наведе напред и притисна буза до бузата на Херман.
– Тук сме да ти помогнем, татко. С Биргита, Маган и семействата ни. Знаеш, че сме с теб. Не бива да се чувстваш сам.
– Без майка ви ще се чувствам сам. Но нищо не може да се направи – унило отвърна Херман и бързо избърса сълза с ръкава си. – Наясно съм, че така е най-добре за Брита. Знам го.
Дъщерите му се спогледаха над главата на баща си. Херман и Брита бяха центърът на живота за всички тях, солидна скала, на която винаги можеха да се опрат. Сега самата основа на съществуването им се рушеше и те се опитваха да се подкрепят една друга. Плашещо бе да гледат как майка им се свива, спаружва, става по-мъничка от тях. Това пораждаше необходимост да се намесят и да бъдат възрастните за онези, които винаги бяха приемали през детството и юношеството си като безгрешни и неразрушими. Като възрастни, разбира се, бяха престанали да гледат на родителите си като на подобни на богове създания, които имат отговор за всичко, но все пак ги болеше да виждат как Брита и Херман губеха цялата си някогашна мощ.
Ана-Грета прегърна още няколко пъти крехкото тяло на баща си и отново седна до кухненската маса.
– Ще се оправи ли тя сама, докато си тук? – попита Маган тревожно. – Дали да не изтичам да я нагледам?
– Заспа, преди да тръгна – отвърна Херман. – Но обикновено не спи повече от час, така че е по-добре да се прибирам. – И той с мъка се изправи на крака.
– Нека ние да отидем и да поседим с нея няколко часа. Така ще можеш да си починеш – предложи Биргита. – Татко може да си полегне в стаята ти за гости, нали? – попита тя Маган, в чиято къща се бяха събрали на кафе и да обсъдят проблема с майка им.