– Той те нападна – каза пазачът, който го държеше здраво.
Казваше се Йенсен и бе един от най-безмилостните в лагера.
– Не мисля, че… – отвърна младият пазач колебливо, докато се изправяше и изтупваше мръсотията от униформата си.
– Казах, че те нападна!
Лицето на Йенсен стана яркочервено. Той се възползваше от всяка възможност да се гаври с хората, които бяха във властта му. Всеки път, когато обикаляше из лагера, тълпите се разделяха като Червено море пред Моисей.
– Не, той...
– Видях го как те напада! – извика по-възрастният пазач, като пристъпи напред. – Смяташ ли да му дадеш един урок, или да го направя аз?
– Но той... – Пазачът, който беше още момче, хвърли на Аксел отчаян поглед, преди да се обърне към колегата си.
Аксел наблюдаваше сцената с безразличие. Отдавна се бе научил да не реагира, да не изпитва чувства. Каквото имаше да се случи, щеше да се случи. Тези, които се борят срещу съдбата си, са обречени да загинат.
– Добре тогава, аз ще... – По-възрастният пазач се насочи към Аксел, повдигайки пушката си.
– Не! Аз ще го направя! Това е моя работа – намеси се момчето с пребледняло лице, като застана между двамата.
Погледна Аксел в очите с вид на човек, който едва ли не моли за прошка. После вдигна ръка и му удари шамар.
– Това ли ще е наказанието му? – изрева Йенсен дрезгаво.
Наоколо се бяха събрали зяпачи и група охранители се смееха, тръпнейки в очакване. Всичко, което нарушаваше еднообразието на затворническото ежедневие, бе добре дошло.
– Удари го по-силно! – изкрещя Йенсен, а лицето му още повече се зачерви.
Младият пазач отново погледна Аксел, който все още отказваше да срещне очите му. Тогава охранителят се засили и удари Аксел с юмрук в челюстта. Главата на Аксел се отметна назад, но той се задържа на крака.
– По-силно!
Още повече пазачи се бяха присъединили към групата, а по челото на младежа блестяха капки пот. Повече не се опита да срещне погледа на Аксел. Очите му придобиха стъклен вид, когато се наведе, взе пушката си от земята и я вдигна високо за удар.
Аксел извърна лице по чист рефлекс и ударът попадна над лявото ухо. Почувства се така, сякаш нещо се счупва вътре в него. Болката беше неописуема. Следващият удар, който се стовари върху му, го уцели в лицето. Почти нищо не помнеше след това. Усещаше само болка.
НИКАКВИ ЗНАЦИ ПО ВРАТАТА не подсказваха, че тук се помещават „Приятели на Швеция“. Просто парче хартия върху пощенска кутия с надпис „Без реклами“ и името „Свенсон“. Мартин и Паула бяха получили адреса от колегите си в Удевала, които държаха под око дейността на организацията.
Не се обадиха предварително. Просто предположиха, че ще намерят някого през работното време. Мартин натисна звънеца. Вътре се чу писклив звук, но първоначално нищо не се случи. Тъкмо се канеше да позвъни отново, когато вратата се отвори.
– Да?
Един мъж на около трийсет ги изгледа въпросително и се намръщи, като видя униформите им. Още повече се намръщи, когато видя Паула. В продължение на няколко секунди я оглеждаше от глава до пети по такъв начин, че й се прииска да го удари с коляно в слабините.
– Така. С какво мога да помогна на правителството днес? – попита ехидно.
– Бихме искали да си поприказваме с някого от „Приятели на Швеция“. На правилното място ли сме попаднали?
– Разбира се. Влезте.
Мъжът – рус, висок и едър, с очевидно добре тренирани мускули – се отдръпна, за да ги пропусне вътре.
– Мартин Молин. А това е Паула Моралес. Ние сме от полицията в Танумсхеде.
– Така ли? Дълъг път сте били, за да дойдете тук – каза мъжът, докато ги водеше към малък офис. – Казвам се Петер Линдгрен.
Той седна зад бюрото и посочи към двата стола за посетители.
Мартин си отбеляза името. Щеше да провери дали Линдгрен фигурира в базата им данни веднага щом се върнеше в управлението. Нещо му подсказваше, че човекът срещу тях ще има поредица арести в досието си.
– И така, какво желаете?
Петер се облегна назад и кръстоса ръце в скута си.
– Разследваме убийството на един човек на име Ерик Франкел. Името да ви е познато?