Първо Ерик Франкел. Сериозно изражение, докато гледа към камерата. Скована поза. Имаше нещо тъжно в него и без да знае дали е права, или не, тя стигна до извода, че причината е била задържането на брат му. Само че той излъчваше същата сериозност и същата скръб, когато се срещна с него през юни, за да го попита за медала.
Ерика премести погледа си към човека, застанал до Ерик. Франс Рингхолм. Той беше красив. Много красив. Руса къдрава коса, малко по-дълга, отколкото родителите му вероятно биха искали. Широка чаровна усмивка за камерата. Ръцете му бяха небрежно отпуснати върху раменете на стоящите до него. Нито един от тях не изглеждаше да оценява високо този жест.
Ерика заразглежда лицето вдясно от Франс. Майка й. Елси Мострьом. Изражението й беше определено по-нежно, отколкото Ерика можеше да си спомни някога да го е виждала. Но имаше леко напрежение в деликатната усмивка, която подсказваше, че ръката на Франс около раменете й не й допада. Толкова сладка изглеждаше майка й. Имаше толкова мил вид. Елси, която Ерика познаваше, беше студена и непристъпна. На снимката нямаше и намек за тази страна от характера й. Ерика леко докосна лицето на майка си. Колко различно щеше да е всичко, ако майка й бе като момичето на снимката тук. Какво се бе случило с нея? Какво бе отнело цялата й нежност? Какво бе накарало безразличието да замени изпълнения с копнеж поглед? Защо никога не я прегърна с меките ръце, които се виждаха под късите ръкави на роклята на цветя?
Ерика се прехвърли на следващия човек на снимката. Брита не гледаше във фотоапарата. Вместо това се бе обърнала към Елси. Или по-скоро към Франс. Невъзможно бе да се каже. Ерика посегна към лупата върху бюрото. Насочи я към лицето на Брита и присви очи, за да стане изображението толкова ясно, колкото е възможно, но все още не можеше да каже със сигурност. Девойката имаше намръщено изражение, връхчетата на устата й бяха нацупени и в челюстта й се забелязваше нещо грубо и решително. И в очите й. Ерика бе почти сигурна. Брита гледаше един от тях – Елси или Франс – или може би и двамата.
И последният човек на снимката. Беше на същата възраст като останалите. Рус като Франс, но къдравата коса бе къса. Висок и доста строен, с умислено изражение на лицето. Не щастливо, но не и тъжно. „Умислен“ беше най-добрата дума, която Ерика можа да измисли, за да опише вида му.
Отново прочете статията. Ханс Олавсен беше норвежки участник в съпротивата, избягал от Норвегия на борда на регистрирания във Фелбака риболовен кораб „Елфрида“. Било му дадено убежище от капитана на лодката, Елоф Мострьом. Според репортера, написал статията, Ханс празнуваше края на войната заедно с приятелите си във Фелбака.
Ерика постави статията най-отгоре върху купчината документи. Усещаше нещо в отношенията между младежите, което… Не можеше да определи точно какво. Със сигурност знаеше единствено, че ключът към миналото на майка й се крие в по-задълбоченото изучаване на връзките между тези приятели, а може би и в боеца от норвежката съпротива Ханс Олавсен. И имаше само двама души, които можеше да попита. Аксел Франкел и Брита Йохансон. Ерика наистина не искаше да се връща и да притеснява обърканата старица, но как иначе да разбере какво се крие зад този гневен поглед в очите й? Може би, ако успееше да обясни на съпруга на Брита защо трябва да говори с жена му, той щеше да разбере. Утре, реши Ерика, утре ще хване бика за рогата и ще се върне там.
Ако успееше да завари Брита в един от по-осъзнатите й мигове, беше убедена, че ще намери необходимите й отговори.
Фелбака, 1944 г.
Войната бе взела своята дан от Елоф Мострьом – водата вече не му беше приятел, а враг. Открай време обичаше морето на Бохуслен. Харесваше му как се плиска, как мирише, как звучи, как се блъска в носа на лодката. Но откакто започна войната, връзката му с морето вече не бе приятелска. Морето бе станало враждебно. То криеше опасности под повърхността си, мините, които във всеки един момент можеха да се взривят и да вдигнат него и целия му екипаж във въздуха. И германците, които патрулираха в зоната, не бяха много по-добри. Човек никога не можеше да знае какво ще намислят. Морето стана ненадеждно по един съвсем друг начин, различен от този, към който всички бяха привикнали. Бури, плитчини – това бяха неща, с които се научаваха да се справят благодарение на опита, трупан от много поколения. И ако природата понякога ги надвиваше, това се приемаше с хладнокръвие и самообладание.