– Откъде си? – попита той най-сетне, оглеждайки момчето от глава до пети.
– От Осло.
– И това, което си извършил, прави оставането ти в Норвегия невъзможно?
– Хората не говорят за това, което са били принудени да правят през войната – каза Ханс и тъмна сянка премина през лицето му. – Нека просто кажем, че съпротивата вече няма никаква полза от мен.
Вероятно е превеждал хора през границата, помисли си Елоф. Това е опасна работа и след като германците са го подгонили, е наистина разумно да се махне, докато все още може. Елоф почувства как омеква. Замисли се за Аксел, който бе пътувал до Норвегия толкова много пъти, без изобщо да мисли за собствената си безопасност. И бе платил цената. Нима щеше да постъпи по-лошо от деветнайсетгодишния син на доктора? Елоф взе решение и каза:
– Добре, ще те вземем със себе си. Тръгваме за Фелбака. Ял ли си нещо?
Ханс поклати глава и преглътна.
– Не, нищо от завчера. Пътят от Осло беше тежък. Не можех да тръгна по прекия маршрут – отвърна той и сведе поглед.
– Кале, донеси на момчето нещо за ядене. Аз трябва да се погрижа да пристигнем цели. Дяволските мини, които са заложили германците, представляват огромна подводна опасност – обясни той, тръгвайки нагоре по стълбата.
Когато погледна назад, срещна погледа на момчето. Изненада се от съчувствието, което изпита. На колко години би могъл да бъде? Осемнайсет, не повече. И все пак това, което Елоф прочете в очите му, не трябваше да се намира там. Загубената младост и невинността, която вървеше заедно с нея. Войната безспорно взимаше много жертви. И то не само тези, които умираха.
4
ЙОСТА СЕ ЧУВСТВАШЕ малко гузен. Ако си беше свършил работата, може би Матиас нямаше да се озове в болница. Не беше изключено пак да се случи, но пък можеше и да научи, че Пер е проникнал в къщата на братята Франкел през пролетта, и това щеше да промени развоя на събитията. Когато Йоста беше отишъл в дома на Адам да снеме отпечатъците му, момчето всъщност бе споменало как някой от училището разправял за готините неща, които притежавали братята Франкел. Тъкмо това тормозеше подсъзнанието на Йоста, измъчваше го и му убягваше. Де да бе обърнал повече внимание и да бе проявил повече съобразителност. Накратко, да си бе вършил работата както трябва. Той въздъхна. Беше онази специфична въздишка, която Йоста бе усъвършенствал по време на трудовия си стаж. Знаеше какво трябва да направи сега. Да се опита, доколкото е възможно, да поправи нещата.
Отиде в гаража и взе единствената останала полицейска кола. Мартин и Паула бяха заминали с другата за Удевала. Четирийсет минути по-късно паркира пред болницата „Стрьомстад“. Рецепционистката го уведоми, че Матиас е в стабилно състояние и после му обясни как да стигне до пациента.
Йоста пое дълбоко дъх, преди да влезе в стаята. Без съмнение при момчето щеше да има хора от семейството му. Йоста не обичаше да се среща с роднини. Емоциите винаги надделяваха и беше трудно да се изпълни належащата задача. И все пак от време на време изненадваше и колегите си, и себе си с чувствителността, която проявяваше, когато разговаряше с хора, озовали се в травмиращи ситуации. Ако бе имал енергията и волята, би могъл да използва тази си дарба в работата си и да я превърне в предимство. Вместо това сега тя рядко излизаше наяве и той не я смяташе за особено желан гост.
– Хванахте ли го?
Висок мъж с костюм и вратовръзка се изправи при влизането на Йоста. Бе прегърнал през раменете хлипаща жена. Ако се съдеше по приликата й с лежащото в болничното легло момче, тя трябваше да е майка му. Макар Йоста да отбеляза пред себе си, че представата му за външността на момчето идваше предимно от спомена за срещата им пред дома на братята Франкел. Защото сега то изглеждаше съвсем различно. Устните му бяха удвоили нормалния си размер и очевидно можеше да използва само едното си око. Другото беше отекло и затворено.
– Само да ми падне този проклет... хулиган – изруга бащата на Матиас и стисна юмруци.
В очите му имаше сълзи и Йоста си припомни откъде идваше нежеланието му да си има работа с близки роднини.
Но след като вече беше тук, поне трябваше да кара докрай. Особено след като угризенията му растяха с всяка секунда, докато гледаше подутото лице на Матиас.
– Оставете полицията да си свърши работата – каза Йоста и седна на стол до тях. Представи се, след това изгледа строго родителите на Матиас, за да се увери, че го слушат. – Отведохме Пер Рингхолм в участъка за разпит. Призна, че е пребил сина ви, и без съмнение ще си понесе последствията. В момента не знам какви ще са те, прокурорът ще го реши.