– Но го държите в ареста, нали? – попита майката на Матиас с треперещи устни.
– В момента не. Само в изключителни случаи прокурорът нарежда малолетен да остане в ареста. На практика това рядко се случва. Така че беше изпратен у дома с майка му, докато провеждаме разследването си. Осведомихме и социалните служби за станалото.
– Значи му позволихте да се прибере у дома с майка си, докато моят син лежи тук и... – изрече бащата на Матиас невярващо и гласът му пресекна.
– За момента, да. Ще има последствия, гарантирам ви го. Но, ако е възможно, искам да разменя няколко думи със сина ви, за да се уверя, че нищо не пропускаме.
– Добре, но само ако той пожелае. Не е в пълно съзнание през цялото време. На обезболяващи е.
– Ще оставим на него да реши колко дълго иска да говори – успокои ги Йоста и приближи стола си до леглото.
Не му беше лесно да разбира завалените думи на момчето, но накрая разполагаше с потвърждение на цялата история. Разказът му отговаряше на разказаното от Пер.
Когато приключи с разпита на Матиас, отново се обърна към родителите на момчето.
– Ще позволите ли да му снема пръстови отпечатъци?
Още веднъж родителите се спогледаха. И отново бащата на Матиас беше този, който заговори.
– Добре, направете го. След като е необходимо за...
Той не довърши, а впери пълните си със сълзи очи в сина си.
– Ще отнеме само минута – обеща Йоста и извади оборудването си за снемане на отпечатъци.
Малко по-късно отново беше в колата на паркинга и гледаше кутийката с пръстовите отпечатъци на Матиас. Може и да нямаха значение за случая. Но той си беше свършил работата. Най-после. Това поне бе някаква малка утеха.
– Последна спирка за днес, нали така? – каза Мартин, когато слезе от колата пред офиса на редакцията на „Бохусленинген“.
– Да, време ни е да си вървим вкъщи – съгласи се Паула, като погледна часовника си.
Не беше казала нито дума след посещението им в щаба на „Приятели на Швеция“ и Мартин я бе оставил да размишлява на спокойствие. Разбираше колко трудно трябва да й е да се сблъска с такъв тип човек. От тези, които я съдеха, преди да е имала време да поздрави, които виждаха само цвета на кожата й и нищо друго. Той също го намираше за неприятно, но с неговия тебеширенобял тен и яркочервена коса никога не бе подлаган на критичните погледи, които трябваше да понася Паула. Вярно, бяха го дразнили в училище заради цвета на косата му, но това беше отдавна и изобщо не беше същото.
– Търсим Шел Рингхолм – каза Паула, като се наведе към гишето на рецепцията.
– Един момент, ще му предам, че сте тук. – Рецепционистката вдигна телефона и съобщи на Рингхолм, че има посетители. – Седнете моля, ей сега ще дойде.
– Благодарим ви.
Седнаха на два от столовете, разположени около масичка за кафе. След няколко минути към тях се приближи доста пълен мъж с тъмни коса и брада. Паула си помисли, че много прилича на Бьорн от АББА. Или на Бени. Така и не се научи да ги различава.
– Шел Рингхолм – представи се той и се ръкува с тях. Ръкостискането му беше силно, граничеше с болезнено и Мартин не можа да сдържи лека гримаса. – Елате с мен в кабинета ми.
И той ги поведе.
– Заповядайте, седнете. Мислех, че познавам всички полицаи от Удевала, но вашите лица са нови за мен. Къде работите?
Шел седна зад бюрото си, отрупано с книжа.
– Не сме от полицията на Удевала, а от управлението в Танумсхеде.
– О, нима? – рече изненадан Шел.
На Паула й се стори, че за миг по лицето му се мярна и нещо друго, но веднага изчезна.
– Е, по какъв въпрос сте при мен?
Той се облегна назад и скръсти ръце на корема си.
– Първо трябва да ви кажем, че днес отведохме сина ви в участъка, след като беше нанесъл побой на един от съучениците си – започна Мартин.
Мъжът зад бюрото мигом зае изправена стойка на стола си.
– Какво ми казвате, дявол го взел? Арестували сте Пер? Кого е...? Как... ?
Не успяваше да изрече напиращите на устата му думи и Паула го изчака да замълчи, за да отговорят на въпросите му.
– Пребил е ученик на име Матиас Ларшон в училищния двор. Момчето е откарано в болница „Стрьомстад“ и по последни данни е в стабилно състояние, но е понесъл сериозни травми.
– Какво? – На Шел, изглежда, му бе трудно да възприеме чутото. – Защо не ми се обадихте по-рано? Доколкото схващам, случило се е преди няколко часа.