— Мило дръвце, понеси ме!
И дървото го грабнало, та го понесло по-силно от вятъра. След малко момъкът се намерил пред пещерата на Червения вятър. Джуджето много се зарадвало, че робът му донесъл дървото, сложило го сред пещерата, но дървото нито пеело, нито играело.
— Защо това дърво нито пее, нито играе? — разсърдил се Червеният вятър. — Ти не си откършил клон от дървото в пещерата на ламята. Това дърво е друго. Онова дърво само пееше и само играеше.
— И това пее и играе — рекъл момъкът, — но трябва кротко да му се каже.
И като се обърнал към дървото, рекъл му с кротък глас:
— Мило дръвце, попей малко и поиграй!
И дървото почнало тозчас да пее и да играе. То пеело толкова хубаво, че джуджето се унесло и заспало. Тогава момъкът грабнал една главня и я забил в тила му. Ослепели и трите очи на Червения вятър. Джуджето побесняло от болки. Почнало да се мята насам-натам и да пипа, за да намери момъка. Но той се бил скрил в един кът и когато Червеният вятър почнал да се тръшка на пода от болки, измъкнал му ножа и му отрязал брадата. Джуджето подскочило да го улови, но веднага политнало и паднало; силата му се изгубила; момъкът му забил ножа в гърдите и го убил. Като видяла момата тая хитрост и това юначество на момъка, тя се хвърлила от благодарност да му целува ръцете и нозете.
— Отсега — рекла тя — ти ще бъдеш мой, а аз — твоя.
— И аз това исках — казал той. — Затова дойдох в тая страшна планина — да те отърва от жестокото джудже. Сега и двама сме свободни. Хайде да вървим при баща ти!
Той прегърнал царкинята, яхнал се на дървото и рекъл.
— Понеси ни, дръвце!
И дървото ги дигнало, та ги отнесло при царя, бащата на момата. Той ги приел с голяма радост. Направили весела сватба; момъкът му станал зет. Още на другия ден след сватбата царският зет рекъл на тъста си:
— Да идем сега да се бием с оня цар, комуто открих голямото имане, и да му го вземем.
Невястата почнала да им се моли — да се не бият, а да си стоят вкъщи.
— Защо ви е това имане? — казала тя. — И без туй всичко си имаме: за нищо не ни е жадна душата. Стойте си тука!
— Не може — думал младоженецът. — Тоя цар трябва да бъде наказан: той е заклал баща ми. Но преди да влезем с него в бой, аз сам ще ида в двореца — да си поискам дела от имането. Ако ми го не даде, тогава ще водим война. Отишъл царският зет при сребролюбеца цар и му рекъл:
— Честити царю, имаш много здраве от моя тъст, царя на съседната земя. Той поръча да отведа при него баща ми; едно време го бях пратил да ти иска крина жълтици от съкровището на цар Соломона; научих се, че си го затворил. Жив и здрав го искам.
Царят и тия край него се уплашили много; почудили се какво да правят. Мислили, мислили, па рекли:
— Твоят баща, доколкото помним, умря в тъмницата. Нашият закон казва, че за човек, умрял в тъмницата, не отговаря никой.
— Добре — казал момъкът. — А нашият закон казва пък, че ако някой невинно затворен умре в тъмницата, тоя, който го е затворил, плаща на сина му толкова жълтици, колкото тежи главата на мъртвеца.
Царят се съгласил. Отишли хора, та изровили трупа на бащата и донесли главата му. Тур или я на едната страна на везните, а на другата сипали куп жълтици. Къпонът с главата се не дигнал. Удвоили златото; къпонът се не мръднал. Утроили го, учетворили го, удесеторили го — пак се не подишал къпонът. Всички се зачудили каква ще да е тая работа. Везните се препълнили. Взели по-големи. Пак се не дигал къпонът с главата. Още по-големи везни взели. Сложили товар злато, пет товара, десет — пак не мръднало блюдото. Турили всичкото намерено злато — триста товара, но везните все не се изравнявали. Събрало се всичко умно, мъдро и учено — да види тая работа; никой не можал да разбере защо се не уравняват везните. Най-сетне царският зет рекъл:
— Аз да ви кажа защо не мръдва блюдото.
Всички рекли из един глас:
— Ако откриеш каква е причината, отсега вече тебе ще имаме за цар.
И сам царят казал:
— Мъдри думи рекохте. И аз съм съгласен да сляза от престола, стига да познаеш коя е причината.
А момъкът рекъл:
— Дайте ми една кърпа — да ви кажа!
Донесли му една кърпа, той превързал с нея очите на мъртвата глава, па казал на царедворците:
— Теглете сега!
Сложили главата на везните и сипали на другото блюдо две кила жълтици. Везните се изравнили. Всички се почудили.
— Защо — рекли — сега с две кила се изравниха блюдата, а по-преди не можеха да се изравнят и с триста товара?
— Защото — казал той — сега очите са вързани, а по-преди гледаха. Додето гледат на човека очите, те се не напълват със злато. Туряй товари връз товари: все му не стигат, все му са малко. Защо се чудите? Не виждате ли тоя ненаситен цар: триста товара злато му дадох, а нему се досвидя за една крина жълтици, та дори счупена пара ми не даде. И той ще се насити — когато му се затворят очите.