Задърпа ме към бюфета, където върху дългите маси бе сервирана най-разнообразна екзотична храна. Купи сладолед с чуждестранни плодове, истинско виенско кафе, желирани кремове, тънки резени шоколадов кекс и безброй кристални чаши, пълни с шампанско, за да се преглътнат по-лесно тези творения на кулинарното изкуство. За по-гладните имаше най-различно печено птиче месо: от пъдпъдък до гъше, нарязано на малки деликатни хапки, така че танцьорът да хапне набързо и да се върне на дансинга.
Отново ми се прииска да съм гладен за нормална човешка храна. Но вместо това си взех чаша шампанско.
— Хилда, Хилда — извика Бриджет с доста висок глас, който отекна сред насъбралото се множество. Красиво момиче в розова рокля се извърна от кавалера си и лицето й светна, когато видя Бриджет. Очите й ме огледаха от долу до горе с едно бързо трепване на миглите.
— Това е Стефан Салваторе — представи ме Бриджет. — Този, който ме спаси!
— Мадмоазел — промълвих с лек поклон, поех върховете на пръстите й и ги поднесох към устните си. Бриджет ме възнагради с поглед, в който се четеше нещо средно между раздразнение и удоволствие от моята учтивост.
— Бруклин Бриджи! Кой е приятелят ти? — Елегантен млад мъж с игриви пламъчета в очите и огромна усмивка се приближи до нас. Имаше остър нос и къдрава черна коса; върху страните му се розовееха малки петна, които му придаваха смътния облик на болен от туберкулоза.
— Това е Стефан Салваторе — осведоми го Бриджет също толкова гордо и изразително, както преди малко Хилда. — Той ме спаси, когато бях нападната в парка!
— За мен е удоволствие да се запознаем! Ейбрахам Смит. Можеш да ме наричаш Брам. — Грабна ръката ми и здравата я раздруса. — Било е ужасно лошо от твоя страна да си тръгнеш сама от партито, Бриджи. — Брам размаха пръст към нея и тя се нацупи.
— Бруклин Бриджи? — попитах недоумяващо, докато главата ми леко се въртеше.
— Ами, Бруклин Бридж ще бъде най-големият, най-фантастичният висящ мост, строен някога! — възкликна Брам с блеснали очи. — Никакви фериботи повече, сър. Ще се разхождаме напред и назад през огромната Ийст Ривър!
— О, виж! — изписка Бриджет и посочи по доста невъзпитан и неподходящ за една дама начин. — Ето там са Лидия и обожателят й! Да отидем да поговорим с тях!
Кимнах безпомощно за сбогуване на Хилда и Брам, докато Бриджет ме влачеше към сестра си, стиснала здраво ръката ми.
Италианският граф бе заобиколен от почитатели, включващи и Лидия. Зърнах го бегло, докато приближавахме. Гарвановочерната му коса блестеше, черният му вечерен костюм му стоеше идеално, подчертавайки елегантната му фигура. Движеше ръцете си с небрежна грация, докато разказваше някаква история. Върху ръката му проблесна пръстен.
Истината ме осени миг преди той да се обърне, сякаш очакваше появата ми. Направих всичко възможно, за да прикрия шока си, когато погледнах в леденосините очи на моя брат.
7
Всеки мускул в тялото ми се напрегна. Сякаш времето спря, докато се взирахме един в друг, предизвиквайки се безмълвно да се издадем взаимно. Гърдите ми се стегнаха, докато гневът се надигаше у мен.
Последният път, когато видях Деймън, той стоеше над мен с кол в ръка, веднага след като бе убил Кали. Страните му бяха хлътнали, тялото — измършавяло и изнемощяло от пленничеството. Сега приличаше на някогашния млад мъж, който очароваше всички: от барманки до възрастни дами. Гладко избръснат, елегантно облечен, той играеше безупречно ролята на италиански граф. Играеше ролята на човек. И бе заблудил всички присъстващи.
Деймън повдигна едната си вежда към мен и ъгълчето на устата му потрепна в лека усмивка. Всеки страничен наблюдател би си помислил, че се радва да се запознае с нов почитател.
Но аз знаех истината. Деймън се наслаждаваше на измамата си и чакаше да види как ще реагирам.
— Стефан Салваторе, може ли да ти представя граф Деймън де Сангуе — рече Лидия.
Деймън направи съвършен поклон — само лека чупка в кръста.
— Де Сангуе… — повторих.
— Граф де Сангуе — поправи ме добродушно Деймън с предвзет италиански акцент. Усмихна се, разкривайки два реда блестящи бели зъби.
Не, не тук, помислих си вбесено. Не тук, в Ню Йорк, не и сред това невинно, добронамерено семейство Съдърланд. Дали Деймън ме бе последвал тук или бе пристигнал пръв? Бил е тук достатъчно дълго, за да се лепне за бедната Лидия. И достатъчно дълго, за да заблуди цялото нюйоркско общество. Дали бе възможно в този многолюден град и двамата да се запознаем със семейство Съдърланд по чиста случайност?