Тя кимна, подсмръкна отново и ми се усмихна леко.
— Добре.
После отново се изкиска, превръщайки се отново в обичайната Бриджет, и скочи от леглото на пода.
— Лека нощ… любовнико — изгука, преди да излезе.
Щом си отиде, се проснах върху леглото и заглуших с възглавница стенанието си. Ала това не облекчи изгарящото неудовлетворение, напиращо в мен. Изправих се и засновах от прозореца до вратата. Исках да си тръгна, да избягам, да изляза на лов, да направя нещо. Но нямах избор, никаква възможност. Бях хванат в капана на тази стая, на тази ситуация, на ужасната неопределеност да не съм нито човек, нито чудовище.
Разкъсах възглавницата на две. Перушината се разлетя и посипа стаята все едно с бяло брашно.
Дяволите да те вземат, Деймън, помислих си гневно, задето ме постави в това положение. Дяволите да те вземат и теб, Катрин, задето сложи началото на всичко това.
16
12 ноември 1864
„Животът с Деймън е все едно да играеш шах с луд противник. Мога да измисля хиляди различни възможности, за да се защитя от него, да предвидя хиляди различни ходове, които би могъл да направи, а той изведнъж променя правилата на играта.
Не само новопридобитата му склонност към безпричинна жестокост го прави толкова непредвидим, а и начинът, по който й се наслаждава. Макар че нашата храна е кръвта, като вампири ние притежаваме поне малко самоконтрол. Деймън може да не позволи на тъмната си страна да надделее, но при все това го прави с радост.
Наблюдавам тази промяна в него с ужас и чувство на вина, тъй като аз бях този, който го тласна по пътя на вампира. Катрин бе тази, която го промени, но аз за пръв път го принудих да се нахрани с човешка кръв.
След като видях посланието му към мен, не можех да напусна семейство Съдърланд, докато не откриех начин как да ги защитя. Това, което брат ми стори на Кали… очевидно нищо нямаше да му попречи да унищожи цялото семейство, след като изпълнят предназначението си.
Но кога ще действа? По време на сватбата? След сватбата? След медения месец? Догодина? Можех ли да отведа момичетата на някое безопасно място? Можех ли да ги убедя да се скрият? Дали бих могъл да им повлияя чрез внушение? Деймън бе успял да ме открие тук, дали би могъл да намери мен — или тях — някъде другаде?
Трябваше да подготвя план, в случай че брат ми не напусне града с новопридобитото си богатство.
Разбира се, най-простото решение е да убия Деймън.
Точно така — един маниакално луд, непредвидим вампир убиец изчезва, и светът и аз сме хиляди пъти по-сигурни и в безопасност. Ако допуснем, че бих могъл да го направя. Аз съм толкова по-слаб от него, че трябва да стане с изненада, хитрост или нещо непочтено, като например да му забия нож в гърба. Както той уби Кали. Но няма смисъл да мисля за това. Не бих паднал до неговото ниво. Той е мой брат. И колкото и да е ужасен, е единственият близък, който ми е останал.“
На следващия ден времето летеше с бързината на галопиращ кон, отнасяйки ме към брака. Преди да се усетя, бях напъхан в костюма си, принуден да се натъпча с палачинки и отведен през сто улици на север към олтара, където се изправих, за да чакам съдбата си, както — без да подозират — семейство Съдърланд очакваха тяхната.
Двамата с Деймън стояхме един до друг в голямата зала на Удклиф Манър — красивият семеен параклис наблизо бе твърде малък за изискванията на Бриджет. Семейство Ричардс бяха достатъчно любезни да й позволят да използва дома им в края на остров Манхатън. Всъщност това беше по-скоро замък, отколкото дом, със сиви кули, парапети и декоративни крепостни врати с подвижни решетки. Всичко бе изградено от сивата скала, която стърчеше от скалистия нос, върху който бе разположен замъкът.
Не много далеч оттам, заобиколени от сводести готически прозорци, се намираха останките на Форт Трайън — мястото на тъжната загуба на континенталните сили, предвождани от Джордж Вашингтон, нанесено им от британците.
Мислите ми се отнесоха, докато си представях червените куртки на английските войници и американските бунтовници без униформи и кълбата от барутния дим… и тогава нещо ме осени. Нищо чудно Катрин да е била свидетел на подобна битка. Никога не съм я питал колко е стара — може би Деймън го е направил — ала тя бе по-стара, отколкото изглеждаше. Вероятно я била свидетел на събития, за които аз само бях чел в учебниците по история.