— Според някои брачни церемонии невестата трябва да обича, да почита и да се подчинява. Не би ли трябвало ти да ме обслужиш, малка моя съпруго? — усмихна й се той, но по начин, който никак не ми се понрави.
— Разбира се! Всичко, което пожелаеш, скъпи — отвърна Лидия. — Вода, вино…
— Кръв? — подсказа Деймън.
Лидия се засмя.
— Ако пожелаеш, за теб винаги.
Бриджет не хапна нищо от скъпите блюда. Подскачаше от маса на маса и не спираше да бъбри с приятелите си, като изпъваше ръка и показваше пръстена си. Аз прекарах по-голямата част от вечерта, като само побутвах нервно почти недокоснатите вкусни хапки из много скъпата чиния с много скъпа и тежка сребърна вилица, без да отделям поглед от Деймън.
След като поднесоха десерта, Брам се смили над мен и се отпусна за миг на стола на Бриджет.
— Поздравления, стари приятелю — рече той и разтърси ръката ми. — Вие с Деймън грабнахте двете най-страхотни хубавици, които Ню Йорк може да предложи.
Кимнах нещастно.
— Господин и госпожа Съдърланд са страхотни. А Маргарет… ами, тя е избухлива, но не се съмнявам, че в крайна сметка ще покорите и нея.
Вдигнах рязко глава.
— Да не би да си забелязал, ъъ, нещо странно у Маргарет? — Брам познаваше Съдърланд, откакто се бе родил. Може би имаше някаква представа кое караше Маргарет да устои на магиите на Деймън.
Брам прокара ръка през небрежно вчесаните си черни къдрици.
— Странно?
— Да, тя е различна от останалите членове на семейство си. По-силна е — насочих го аз.
Брам се засмя тъжно.
— Това определено е вярно. Някога, когато бяхме деца, й откраднах любимата кукла, за да я използвам за медицинска сестра в играта на война с брат ми. Още не съм забравил погледа, с който ме удостои! Дори не беше нужно да ме докосва, за да накара цялото ми тяло да потрепери от болезнен шок. Излишно е да казвам, че никога повече не си играх с нейните играчки.
— Тя е била способна да ти причини болка, без дори да те докосне? — притиснах го, опитвайки се да сглобя парчетата.
Ала в този момент Уинфийлд ме тупна по рамото и кимна да го последвам към задната стая. Деймън дойде с нас, с подигравателно изражение на лицето. Минахме тихо покрай гостите, сетне поехме по страничния коридор. Докато вървяхме, погледнах с усилие през прозорците. През дърветата и кулите видях величествената Хъдсън и Палисейдс, стръмните скали, издигащи се покрай западния бряг. Слънчевите лъчи танцуваха върху блестящите води, кораби и шлепове се носеха бавно нагоре и надолу по реката. Почти се почувствах като крал, съзерцаващ страната си, след като, ставайки член на това семейство, вече принадлежах към най-висшите кръгове на нюйоркското общество.
Влязохме в стая за пушене, чиито стени бяха облицовани с тъмна ламперия. Уинфийлд веднага ни наля от гарафата с рубиненочервеното шери. Деймън извади манерката си и направо пред очите на Уинфийлд наля в чашата си кръв. Човешка кръв.
— За вечния брак — вдигна чашата си Деймън.
Уинфийлд се присъедини енергично.
— За брака.
Аз само кимнах и изпих на един дъх чашата си, като се надявах студената течност да утоли жаждата ми.
— Има един сериозен въпрос, по който трябва да поговоря с вас, момчета. — Уинфийлд нагласи масивното си тяло в голямото кресло зад бюрото. Деймън се наведе очаквателно напред. Аз се напрегнах в очакване на това, което щеше да последва.
— Става дума за зестрата.
Стиснах ръцете си. Деймън се ухили, разкривайки блестящите си зъби. Беше се настанил върху един диван с кадифена тапицерия.
— Тъкмо за това щях да те попитам и аз, татко. Нямаш нищо против да те наричам така, нали?
— Ни най-малко, момчето ми — отвърна Уинфийлд и предложи пура на Деймън.
Брат ми я взе, подряза внимателно края й и я запали толкова ловко, че се запитах къде е усвоил този навик.
Известно време двамата седяха и пушеха, изпускайки големи облаци дим в малката стая. Закашлях се. Деймън, който се наслаждаваше на неудобството ми, изпусна кръгче дим в моята посока.
— Ето как стоят нещата. Искам вие, момчета, да стъпите на собствените си крака. Моите момичета заслужават истински мъже и ако нещо се случи с мен, искам да съм сигурен, че ще има кой да се погрижи за тях.
— Разбира се — промълви Деймън с ъгълчето на устата си, захапал пурата.