— Притежавам няколко мини във Вирджиния, едната е златна. Там имат нужда от свестни управители. Освен това имам акции в железниците, които съм купил…
Очите на брат ми се разшириха. Аз се извърнах, неспособен да гледам как той внушава желанията си на този добър човек.
— Бих предпочел пари в брой — рече брат ми.
— Добре, това ми се струва разумно — заяви Уинфийлд, без да се замисли или да мигне. — Тогава годишна рента? Или пожизнена заплата?
— Предплата. Всичко накуп — поясни Деймън мило.
— Една дванайсета част от имението ми, капиталът и недвижимото имущество? — попита Уинфийлд учтиво.
— По-скоро четвърт.
Уинфийлд се съгласяваше машинално с всичко, което предлагаше Деймън.
Но аз все още не разбирах — дали това щеше да запази живота на Уинфийлд? Дали Деймън щеше да го остави жив, нареждайки му да му дава каквото си пожелае?
— Радвам се, че сте толкова загрижени да поддържате стандарта на живот, с който са свикнали моите момичета — рече нашият тъст, ала гласът му прозвуча кухо, сякаш част от съзнанието му знаеше, че нещо никак не е наред.
Бедният човек извади няколко чека и писалка. Само за миг всичко бе приключило и господин Съдърланд ми подаде чек с толкова много нули, че едва можеха да се прочетат.
Деймън оголи зъби в нещо, което беше не толкова усмивка, колкото триумфално ухилване заради победата. Изправи се, приближил чашата си с шери и кръв до мен. Мирисът бе упойващ. Трябваше да призова на помощ цялата си воля, за да не скоча и да не грабна чашата.
Тогава Уинфийлд изрече най-удивителното, банално нещо на земята.
— Нужно е известно време, за да се осребрят тези чекове — извини се, без да подозира, че тези думи може би току-що спасиха живота му.
Деймън изръмжа и очите му потъмняха. Това бе изражението на гневен смут, прочуто явление в Мистик Фолс, нещо, което никой не би желал да предизвика. Беше много опасно да разочароваш брат ми. Той смачка чека в ръката си.
— Не го спомена досега — изръмжа и размаха чашата си с шери и кръв под носа ми. Застинах, жаждата накара венците ми да пламнат от напиращите да изскочат зъби.
— Ще се наложи да продам значителна част от имението си, основния капитал и акциите, за да имат покритие тези чекове — отвърна Уинфийлд толкова жалостиво, че сърцето ми се сви.
— Тогава го направи! — нареди му Деймън. Но аз повече не слушах. Трябваше да се махна от тази стая. Силата ми реагира на глада ми — на моя гняв — и аз усетих началото на промяната.
— Аз трябва да… — Не си дадох труд да измисля извинение.
Изхвърчах от стаята, профучавайки покрай брат си, въплъщение на злото, и нашия тъжен тъст. Избягах от замъка, за да потъна в нощния мрак, на който принадлежах.
18
Имаше двеста пресечки, отделящи имението на семейство Ричардс и центъра на Ню Йорк. По-малко от десет километра. Но скоростта, с която се движи един вампир, не е като нормалното човешко бягане, особено след като току-що бях пресушил кръвта на една от козите на Ричардс. Ако представлявах едно неясно петно за света, такъв бе и той за мен. Главата ми бе сведена надолу, тъй като се бях съсредоточил, за да избегна всички препятствия пред себе си и да изразходвам енергията си. Носех се надолу, отдалечавайки се от стръмните скали и възвишенията на Форт Трайън със студените му дървета, през долината, която го разделяше от останалата част на града. Обратно към цивилизацията, черните прашни пътища, които миришеха на земя и растения, отчасти на тютюн — ухание, познато ми от родната Вирджиния.
След една мъчителна седмица на очакване и наблюдение, докато се опитвах да измисля как да надхитря брат си, исках просто всичко да свърши.
А ето че не бе свършило.
Деймън не можеше да убие Уинфийлд, докато не осребри чека, а кой знае колко дълго време щеше да отнеме това. Междувременно аз трябваше да остана с Бриджет, да не изпускам от очи семейство Съдърланд, да се преструвам на щастливо женен и да продължа да се опитвам да отгатна края на играта на Деймън.
Бях уловен в паяжина от вина; с всяко мое движение се заплитах все повече. Просто исках да се освободя.
Исках да живея в самота. Ако се налагаше да живея цяла вечност като вампир, най-малкото поне беше да не оставям доказателство за това. Никаква смърт, рани, страдания, никакво доказателство за неестественото ми съществуване. Бягах от самия себе си, от новата си същност и никога не можех да избягам, също както бягах от Деймън, моята сянка в този безкраен живот след смъртта.