— Мислиш ли, че той… той я е превърнал във вампир? — попитах, затаил дъх.
— Това не е важно — отвърна Лекси — Няма значение как или защо се интересува от нея — само фактът, че е важна за него. Трябва да се тревожиш за собствената си участ.
Прокарах притеснено ръце през косата си. Катрин отново бе намерила начин да се върне в живота ми и да създаде хаос. Въпреки че се чувствах виновен за случилото се с нея, все още я обвинявах, задето бе разрушила семейството ми и бе превърнала живота ми в бъркотията, която сега представляваше.
Катрин не беше нищо друго, освен изключителна егоистка. Беше си играла с мен и Деймън. Когато брат ми се влюби в нея, а аз… ами, аз просто полудях от страст по нея, тя нито веднъж не се замисли за вероятните опасности, които ни застрашаваха. Че бихме могли да умрем, че братската ни обич и доверие биха могли да пострадат непоправимо, че в крайна сметка господарят й ще стигне до нея, изпълнен с настървено желание за мъст.
— Трябва да се отърва от него — заявих.
Лекси поклати глава.
— Не можеш „да се отървеш“ от нещо толкова старо и могъщо, мой млади вампире. Ти си само бебе — а като за капак, диетата ти, включваща само гризачи и птици, не е спомогнала за увеличаване на силите ти. Дори и двамата с брат ти да действате заедно, не бихте могли да го победите. Аз не бих могла.
— В такъв случай, какво да правя? — настоях с твърда и решителна нотка в гласа. Досега само позволявах на всичко и всички, озовали се в живота ми, да ме контролират — Деймън и глупавите му планове, сватбата… Време беше да действам.
Лекси разтри слепоочията си.
— Най-доброто, на което можеш да се надяваш сега, е да разбереш какви са плановете му — и след това да ги избегнеш. Трябва да живееш достатъчно дълго, за да откриеш начин как да победиш този стар, древен вампир, преди да успее да каже на Клаус къде се намираш.
Кимнах замислено.
— Трябва да се върнем в имението на Съдърланд.
Лекси отвори уста, но аз вдигнах ръка.
— Зная… но може би той е оставил някаква следа.
Моята наставница стисна челюсти.
— Ще дойда с теб. Сетивата ми са по-фини и чувствителни от твоите.
— Не е нужно да имаш по-фини и чувствителни сетива, за да усетиш миризмата на Ада — възразих, — но оценявам помощта ти.
23
Наехме карета, която да ни откара в центъра на града — Лекси ми заяви, че трябва да пазя силите си за това, което евентуално ще последва — и излезе от клуба, без да си даде труд да плати. Такъв бе животът за някой като Лекси, силен и непридирчив в желанията си. Би могла да накара всеки да направи всичко, което поиска, и животът беше невероятно лесен.
Беше изкушаващо, още повече, че не включваше жестокост. Никой не страдаше от действията й, освен финансово.
Лекси сигурно бе прочела мислите ми, защото се изкиска насреща ми и повдигна закачливо вежди.
— Би трябвало да останеш с мен, приятелю. Живот като този може да бъде сладък и лесен, а не проклятие — подхвърли ми тя.
Поклатих глава и се усмихнах.
— Благодаря, но както самата ти неведнъж си казвала, аз имам собствен път.
Когато стигнахме до дома на Съдърланд, видяхме, че прозорците са тъмни, драпирани с черен креп. В странния полумрак на ранния час капките роса проблясваха зловещо върху плата. Къщата бе опасана с полицейски ленти.
Насилих внимателно ключалката. Нито аз, нито Лекси, издадохме звук, докато не влязохме в дневната, където тя ахна високо.
Труповете бяха отнесени, ала никой не си бе направил труда да почисти. Огромни количества кръв от разкъсаните им тела се бяха просмукали в килима и изцапали мраморния под отдолу. Стените бяха покрити от черна, засъхнала кръв, сякаш в тон с крепа отвън.
— Господи! — прошепна Лекси. — Той ги е изклал.
Отпуснах се в едно кресло, покрусен от вина. Не беше минало много време, откакто бях открил тук членовете на това нещастно семейство, телата им още топли от наскоро напусналия ги живот. Мислите ми се връщаха назад и назад, докато си припомнях къде бях сгрешил, всички неща, довели до този тъжен финал.
Ако не бях избягал от приема…
Ако не се бях съгласил да играя по свирката на брат ми…
Ако не бях спасил Бриджет…
Ако не бях дошъл в Ню Йорк…
Ако не бях накарал Деймън да пие кръв, за да завърша трансформацията му…
— Всичко е по моя вина — простенах.
Обхванах глава с ръце. Дирята на кръвта и смъртта, която не бях причинил, ме следваха навсякъде като проклятие.
— Не, виновен е Деймън — незабавно ме поправи Лекси. — И Клаус.
— Не биваше да идвам тук… трябваше да остана колкото е възможно по-далеч от хората.
— Хей. — Лекси приближи до мен, коленичи и се взря в лицето ми. Сложи ръка под брадичката ми и ме накара да я погледна. — Ти не си направил това. Клаус го е направил — заповядал е да го направят. А и ти не си имал намерение да се жениш за момиче от това семейство. Било е идея на Деймън. Ти самият ми каза, че е заплашил да убие много хора, ако не го направиш. Ако бях на твое място, аз щях да го убия, ала той не е мой брат.
Надникнах в тъмните й очи.
— Извършил съм толкова лоши неща.
Тя прехапа долната си устна.
— Направил си грешки в миналото. Много лоши. Ала си се осъзнал и се стараеш с всички сили да ги поправиш или поне да ги избягваш в бъдеще. Затова съм тук, Стефан. Ти заслужаваш да бъдеш спасен.
Болка, която нямаше нищо общо с жаждата, скова гърлото ми.
— Лекси, моля те…
— Виждам какво се таи в сърцето ти, Стефан — прекъсна ме тя нежно. — Не се появявам изневиделица само за да спася някой вампир. Ти си различен. И, може би, някой ден, ще го разбереш. И това ще сложи край на част от твоето проклятие.
Наведе се напред и притисна устни към бузата ми. Усетих лекото пърхане на миглите й, когато затвори очи.
— Хайде — подкани ми Лекси, потупа ме под брадичката и се отдръпна. — Чака ни работа. Аз ще огледам тук. Ти иди да вземеш нещата си, които полицията не е конфискувала. Мисля, че за известно време ще трябва да напуснеш този град.
Сякаш между две вдишвания, между играта на светлината и най-тъмната сянка, Лекси се бе променила. Слънчевата, приветлива Лекси, сега имаше кървясали очи и черни вени през лицето. Зъбите й проблясваха на оскъдната светлина. Тя беше истински хищник, поел по дирите на вампир. Въпреки че беше само постара версия на това, което представлявах аз, от вида й по тялото ми полазиха ледени тръпки. Стаено под повърхността на кожата ни, чудовището в нас бе винаги готово да изскочи.
С натежало сърце поех бавно нагоре по величествената стълба от тъмно дърво. Не беше нужно да съм съвсем безшумен; малкото останали слуги се намираха в стаите си в крилото в другия край на огромната къща, далеч от смъртта и разрухата. До слуха ми достигаха напрегнатите им гласове, докато обсъждаха бъдещето си и вероятността да постъпят на работа в други домакинства — всички отчаяни опити да пропъдят мрака, погълнал толкова неочаквано работодателите им.
Питах се какво ли прави Маргарет и се заклех да й съобщя за Клаус и отмъщението. Вероятно беше в дома си, със съпруга си, и оплакваше родителите и сестрите си. Кое беше по-тежко? Да си мъртъв или жив със спомена за мъртвите? Като вампир никога нямаше да позная първото, но винаги щях да изпитвам второто.
Когато стигнах до стаята си, където предишната нощ Бриджет бе дошла, за да ми се отдаде, усетих във въздуха следи от уханието на теменужки, парфюма, с който се бе напръскала. Беше се просмукал във възглавницата и чаршафите. Много по-детински от аромата на Катрин, фината, примамваща и сложна смесица от цитрус и подправка…
Взех куфара — друг подарък от Уинфийлд, предназначен за нашия меден месец — и хвърлих вътре някои вещи, които смятах за мои. Старите ми дрехи, малко пари, дневникът ми. Прелистих няколко стари страници, където бях писал за Катрин.