— Много ти благодаря, че ми го зае — рече тихо, докато го плъзгаше на пръста ми. — Но не мисля, че сега ще ми е особено от полза, нито пък на теб.
Прегърнах я силно.
— Не се отчайвай — прошепнах в ухото й.
Ала думите отекнаха кухо сред стените на гробницата, затворени заедно с нас във вечността.
27
Нямаше нищо, което да подскаже колко време е изминало в тъмното подземие — никакъв лъч светлина не се процеждаше под вратите. Дните се нижеха, преминавайки в седмици, може би в месеци. Сякаш бе изминала цяла вечност, ала още по-безкрайна се простираше пред нас.
Двамата с Лекси спряхме да разговаряме. Не от гняв или безнадеждност, а просто защото нямахме какво повече да си кажем. Не притежавахме достатъчно сила, за да крещим, когато някой приближаваше, а още по-малко да се надигнем и да се борим с каменните стени, под които бяхме погребани. Нямахме сили да се борим с мрака, нито да се изправим. Макар и все още да заповядвах на сърцето си да оцелее, не бях сигурен, че притежавам достатъчно сила, за да накарам кръвта да пулсира във вените ми.
Лежахме мълчаливо един до друг. Ако някой някога ни намереше, навярно след стотици години, щяхме да изглеждаме жалки, като брат и сестра от някоя ужасна вълшебна приказка, затворени в подземието на злата вещица.
Всяка изминала секунда изсмукваше моята Сила. Очите ми вече не разпръсваха мрака. Тишината беше абсолютна, докато звуците от външния свят тънеха в забвение. Беше ми останало единствено сетивното усещане за допир — хладната като восък ръка на Лекси, грубите дъски на нащърбения ковчег до мен, студеният метал на безполезния ми пръстен.
Отново се чувствах почти човек, по възможно най-лошия начин. И безсмъртието ми гаснеше болезнено, ведно със Силата ми. Никога не бях забелязвал постоянното му присъствие, докато не започна да изчезва, оставяйки плът и кости, мозък и течности, отнемайки всичко свръхестествено у мен.
С изключение на жаждата.
Вампирската ми същност реагираше на глада. Зъбите ми изгаряха в толкова мъчителна нужда, че щях да избухна в сълзи, ако можех. Кръвта се просмукваше във всичките ми мисли. Сънувах капката кръв, искряща като рубин, върху пръста на Кали, когато се бе порязала. Опушеният вкус на кръвта на младежката ми любов Клементайн Хавърфорд. Баща ми, умиращ на пода в кабинета си, и кръвта, разпростираща се около него, като алчни пръсти, багрейки всичко в мамещо тъмночервено.
Накрая всичко се свеждаше до кръвта. Вампирите бяха създания, олицетворяващи изгарящата жажда, предопределени да изсмукват кръвта от жертвите си. Очите ни им внушаваха да ни вярват, острите ни зъби разкъсваха вените им, а устните ни пресушаваха до капка източника на живота им.
Кръв…
Кръв…
Кръв…
Кръв…
Думата беше като натраплив шепот, като песен, звучаща в главата, изпълвайки всяка клетка на мозъка ми, обсебвайки всеки спомен с дразнещото си ухание.
И тогава един много познат глас ми заговори.
— Здравей, Стефан.
— Катрин? — изграчих. Думите едва се откъснаха от устните ми.
Успях да извърна главата си достатъчно, за да я видя излегнала се сладострастно върху небрежно разхвърляни копринени възглавнички. Изглеждаше точно както в нощта на масовото избиване на вампирите в родния ми град, малко преди да я отведат и убият. Красива и полугола, с многозначителна усмивка върху нацупените устни.
— Ти… жива ли си?
— Шшт — отрони тя, наведе се и ме погали по бузата. — Не изглеждаш добре.
Затворих очи, когато ме обгърна опияняващото ухание на лимон и джинджифил, толкова познато и толкова истинско, че почти изгубих съзнание. Сигурно се бе хранила съвсем наскоро, защото кожата й все едно пламтеше в студената гробница.
— Иска ми се да можех да ти помогна — прошепна тя, приближила устни до моите.
— Вината… е… твоя — успях да промълвя.
— О, Стефан — смъмри ме тя. — Ти може и да не беше толкова отдаден като брат си, но всъщност не се противопостави на моите… услуги.
Сякаш за да подчертае думите си, тя се наведе над мен и притисна меките си устни до бузата ми. Отново… и отново… плъзгайки ги надолу по сгърчения ми врат. Много, много нежно ме подразни, върховете на зъбите й одраскаха леко кожата ми.
Изохках. Главата ми се завъртя.
— Но… ти… изгоря — изрекох прегракнало. — Видях църквата.