Вместо това се движехме като хищници, напредвайки в нощта, както го бяха правили вампирите от стотици години: промъквайки се през дивите гори до следващото село на потенциални жертви, преследвайки някого, отделил се глупаво от своите и решил да пътува сам в нощта.
Чувствах се добре да се нося така, докато притокът на човешката кръв жужеше във вените ми. Можех почти да се изгубя в полета, да забравя от какво бягахме.
Тогава се разнесе звукът.
Той ни стресна, като започна с постепенно нарастващ тътен, извиси се в кресчендо от нечовешки стенания и завърши с остър писък на отчаяние. Звукът беше навсякъде, изпълваше ушите ни, долината, в която се спускахме, небето над нас.
Тримата се спряхме, сепнати от силата му.
— Е, предполагам, че вампирът се е освободил — изсумтя Деймън.
— Маргарет… — започнах аз.
— Повярвай ми, тя е добре. Видя ли какво бе направила с него? — изтъкна брат ми.
— Тогава какво е тя? — попитах.
— Вещица.
— Като Емили? — запитах се, макар че теорията ми се потвърждаваше. Нима светът бе пълен с вещици, вампири, демони и кой знае още какви създания, повечето от които невидими за човешките очи?
— Усетих, че у нея има нещо различно, още когато не успях да я подчиня на волята си… — обясни Деймън. — Така че я попитах. И тя ми отговори. Много е пряма.
— Значи тя…
— Омагьосала е със защитна магия себе си и семейството си и е прогорила сърцевината на мозъка му чрез някакво свое психично умение или нещо друго, за да ни спечели малко време. Наблягам на малко — додаде той. — Надявам се, че защитната магия още действа.
Разнесе се нов тътен.
— Трябва да продължим да се движим — подкани ни Лекси и ние отново потеглихме напред.
Гората ставаше все по-черна, сякаш самата природа се ужасяваше от приближаването му. Усетихме как земята трепери с всяка негова стъпка.
Двамата с Деймън прескочихме един гигантски пън и за един кратък миг движенията ни бяха в пълен синхрон. Ала след това и тримата спряхме рязко на ръба на високата скала, извисяваща се над горен Манхатън.
— Хм — промълви брат ми и надникна над ръба.
— Ще трябва да намерим друг начин да слезем долу — отбелязах и понечих да погледна назад, откъдето бяхме дошли. — Някаква пътека или…
Лекси извика и скочи от ръба на скалата.
Гледах я с разширени от ужас очи.
— Да намерим друг начин да слезем долу? — Деймън поклати разочаровано глава към мен. — Все още мислиш като човек, братко. — И полетя след нея.
Изругах под нос, докато наблюдавах как изчезва сред клоните долу. Сетне го последвах.
Колкото и да бе плашещо това падане, имаше нещо освобождаващо у него. Чувствах се безтегловен, плувах във въздуха. Светът свиреше през протегнатите ми пръсти, през косите. Почти имах чувството, че летя.
Стоварих се с все сила върху дебел балдахин от листа, претърколих се, свит на топка и накрая се спрях настрани със счупен глезен, който зарасна от само себе си, почти преди да го забележа.
— Той ни изгуби — обяви Деймън тържествуващо. — Не е разбрал, че сме скочили от скалата! Той е…
— Той е точно пред нас — прекъсна го задъхано Лекси с широко отворени очи. Тишината на юг бе толкова пълна, все едно всяко живо същество бе притихнало или умряло. Ние чакахме, без да знаем какво, несигурни какво да правим.
После се разнесе звукът на повалена и стъпкана трева.
— БЯГАЙТЕ! — изкрещя Лекси.
И ние побягнахме. Аз направих грешката да погледна зад себе си. Това, което видях, не съвпадаше с това, което чух; от една страна се виждаше само, че един възрастен мъж ме следва с изненадваща пъргавина. Но сянката, хвърляна от лунната светлина, беше на нещо много по-голямо и с нечовешка форма. Попадналите на пътя му храсти и дървета падаха и се прекършваха, още преди да ги е докоснал.
Удвоих скоростта си.
Нямахме друг избор, освен да се насочим на юг. Дърветата в гората оредяваха и цивилизацията започна да надига грозната си глава: самотна ферма, няколко изоставени сгради, голямо имение, хотел. Прашни пътища преминаваха в павирани улици, все още гъмжащи от коне, карети, кабриолети и хора, въпреки че минаваше полунощ.
А зад нас, набиращ сила с всяка сянка, през която преминаваше, беше древният вампир.