Ала следващите му думи ме изненадаха.
— Предполагам, че късметът ти е изневерил синко? — попита домакинът ми и изражението му омекна.
— Какво е станало — бил си изхвърлен от бащиния си дом? Заради някакъв скандал? Или дуел? Озовал си се в противниковия военен лагер?
Ченето ми увисна. Откъде бе разбрал, че не съм обикновен скитник?
Мъжът изглежда отгатна мисълта ми.
— Обувките ти, синко, показват, че очевидно си джентълмен, независимо от настоящето ти… хм… състояние — додаде той, докато ги оглеждаше. Сведох поглед към обувките си — протрити и мръсни, не ги бях лъскал, откакто напуснах Луизиана. — Изработката им е италианска, а кожата е фина. Познавам кожата си. — Потупа собствената си обувка, навярно от крокодилска кожа. — Така започнах. Аз съм Уинфийлд Съдърланд, собственикът на търговската верига „Съдърланд“. Някои от съседите ми са натрупали състоянието си от петрол или от железниците, но аз съм го спечелил честно — като продавам на хората това, от което имат нужда.
Вратата на кабинета се отвори и младата жена, която бях видял на долния етаж, влезе вътре. Изглеждаше спокойна и грациозна, пристъпваше едновременно царствено и делово. Бонето й беше семпло — почти като на прислужница — но подчертаваше фините черти на лицето й. Тя беше по-изискана версия на момичето, което бях намерил в парка. Естествено къдравата й коса беше в по-фин оттенък на златистото и се стелеше свободно на меки вълни. Миглите й бяха гъсти като на по-малката й сестра, но по-дълги, и обрамчваха сини очи със съвсем лек нюанс на сиво. Скулите й бяха малко по-високи, а изражението — по-меко.
Човешкото ми възхищение от красотата й се бореше със студената вампирска оценка на тялото й: здраво и младо.
— Лекарят току-що пристигна, но мама смята, че всичко с нея ще е наред — оповести спокойно момичето. — Раната не е толкова дълбока, колкото изглеждаше, и очевидно вече е почти зараснала, което е истинско чудо.
Размърдах се притеснено на стола си. Знаех, че аз съм неохотният творец на това „чудо“.
— Дъщеря ми Лидия — представи я Уинфийлд. — Най-царствената от моите три грации. Ти си намерил Бриджет. Тя е малко… хм… своенравна.
— Тя избяга сама от бала — заяви с пресилена усмивка Лидия. — Мисля, че би трябвало да потърсиш малко по-силна дума от „своенравна“, татко.
Харесах Лидия от пръв поглед. Не излъчваше искрящата жизненост на Кали, но притежаваше ум и чувство за хумор, които я отличаваха от всички останали. Дори харесах баща й, въпреки гръмкия му и заплашителен глас. В известно отношение всичко тук ми напомняше на родния ми дом, на собственото ми семейството, когато имах такова.
— Ти ни направи голяма услуга, Стефан — рече Уинфийлд. — Прости ми, че говоря без заобикалки, но подозирам, че нямаш приличен дом, където да се прибереш. Защо не останеш да пренощуваш тук? Вече е прекалено късно, за да отидеш където и да било, а и сигурно си изтощен.
Вдигнах ръце.
— Не, не бих могъл.
— Определено можеш — възрази Лидия.
— Аз… — Кажи не. Пред мен изплуваха зелените очи на Кали и си припомних клетвата да стоя по-далеч от човешките същества. Но уюта на тази красива къща толкова много ми напомняха за човешкия живот, който бях изоставил в Мистик Фолс, че ми беше много трудно да постъпя както беше редно.
— Настоявам, момче. — Уинфийлд отпусна месестата си ръка върху рамото ми и ме побутна към вратата. — Това е най-малкото, което можем да ти предложим в знак на благодарност. Хубав и спокоен сън и здравословна закуска.
— Това е много любезно, но…
— Моля те… — намеси се Лидия с плаха усмивка. — Ние сме ти толкова благодарни.
— Аз наистина би трябвало да…
— Отлично! — плесна с ръце Уинфийлд. — Разбрахме се. Дори ще изперем и изгладим дрехите ти.
Като кон, за когото трябваше да се погрижат преди надбягванията, икономката на семейство Съдърланд ме поведе по стръмна стълба към задното крило на къщата, с изглед към източната улица. Вместо обичайното ми леговище в скалите, заобиколен от откраднати надгробни паметници, щях да спя в огромно пухено легло с четири колони, в стая с бумтящ огън, в къщата на човешки същества, които ме бяха приели с радост и без колебание, сякаш бях един от тях.