— Някой трябва да поговори с него да не уволнява Кийт. Трябва да поправим грешката.
— Аз ще го направя.
Роб Рой извади портфейла си, остави пари на масата и гневно излезе. Аз останах да изпия чая си. Когато намерих бакалия на шосе 460 и спрях да купя мляко, шоколадово мляко със сироп, зеленчуци и супа, главата ме болеше и челото ми пареше.
Тръгнах между щандовете и докато се усетя, количката ми се напълни с всичко от тоалетна хартия до месни деликатеси. После извадих карта и адреса, който ми бе казал Плезънтс. Майка му живееше недалеч от главното шосе и когато отидох, спеше.
— О, боже. Не исках да ви будя.
— Кой е? — попита тя, след като открехна вратата и се вторачи в мрака.
— Доктор Кей Скарпета. Не се…
— Какъв лекар сте?
Госпожа Плезънтс беше съсухрена и прегърбена. Лицето й беше сбръчкано. Дългите й посивели коси се развяваха като паяжина и аз се замислих за сметището и за възрастната жена, която смъртдок бе убил.
— Влезте. — Тя бутна вратата. Изглеждаше уплашена. — Добре ли е Кийт? Не му се е случило нищо, нали?
— Преди малко го видях. Добре е — уверих я аз и взех покупките.
— Ох, това момче. — Тя поклати глава и ме покани в малкия си подреден дом. — Какво да правя? Той е всичко, което имам на този свят.
Госпожа Плезънтс беше уплашена и разстроена, но не искаше да го покаже.
— Знаете ли къде е Кийт? — внимателно попитах аз.
Влязохме в кухнята, където имаше малък стар хладилник и газова печка. Госпожа Плезънтс не отговори и започна да слага продуктите в хладилника, като събори на пода целина и моркови.
— Дайте да ви помогна — казах аз.
— Той не е направил нищо лошо. — Тя се разплака. — Сигурна съм в това. Но онзи полицай не иска да го остави на мира. Непрекъснато идва тук, тропа на вратата и се заяжда с Кийт.
Госпожа Плезънтс застана в средата на кухнята и почна да бърше сълзите си с ръце.
— Кийт каза, че обичате шоколадово мляко. Ей сега ще ви направя — казах аз и взех чаша и лъжица. — Утре ще си бъде вкъщи. И мисля, че следователят Ринг вече няма да ви безпокои.
Тя се вторачи в мен, сякаш бях добрата вълшебница.
— Само исках да се уверя, че имате всичко, което ви е необходимо, докато синът ви се върне — продължих аз и й подадох чашата с шоколадовото мляко.
— Опитвам се да разбера коя сте. Много е вкусно. Няма нищо по-приятно в живота — рече тя и се усмихна.
Обясних й накратко откъде познавам Кийт и какво работя, но госпожа Плезънтс не разбра. Явно мислеше, че съм влюбена в сина й. Докато се прибирах вкъщи, пуснах високо музиката в колата, за да не заспя. Карах в мрака. В продължение на километри нямаше нито една светлинка освен звездите на небето. Протегнах ръка към телефона.
Отговори майката на Уинго. Каза ми, че бил болен и лежал, но му даде слушалката.
— Безпокоя се за теб, Уинго — развълнувано казах аз.
— Чувствам се ужасно. Предполагам, че не можеш да направиш нищо срещу грипа.
— Имунната ти система е потисната. Говорих с доктор Райли. Кръвната ти картина не е добра. — Исках Уинго да знае истината. — Опиши ми симптомите си.
Всичко, което ми каза, ме разтревожи, защото симптомите, които описа, бяха характерни за ранните стадии на едрата шарка. Но ако се беше заразил от торса, беше странно, че не се е разболял досега, особено като се имаше предвид рисковата група, към която принадлежеше.
— Нали не си докосвал някой от спрейовете, които получихме в Института? — попитах го.
— Какви спрейове?
— За лице. „Вита“.
Той замълча. Явно се чудеше за какво става дума и аз се сетих, че в онзи ден Уинго не беше на работа, затова му обясних накратко какво се е случило.
— О, господи! — каза той и сърцата и на двама ни се свиха от страх. — Един флакон пристигна по пощата. Майка ми го сложи на плота в кухнята.
— Кога?
— Не си спомням. Преди няколко дни. Знам ли. Не бяхме виждали такова хубаво нещо. Представяш ли си? За приятно охлаждане на лицето.
В такъв случай смъртдок бе изпратил дванайсет флакона на персонала ми. И „дванайсет“ беше съобщението му до мен. Това бяха всичките ми служители, ако включех и себе си. Откъде смъртдок знаеше такива подробности като броя на персонала ми и дори имената и адресите на някои, ако беше далеч и непознат?
Страхувах се от следващия си въпрос, защото мислех, че вече знам отговора.
— Докосва ли го, Уинго?