— Изпробвах го. Да видя какво ще стане. — Гласът му силно трепереше и той се давеше от пристъпи на кашлица. — Мирише на рози.
— Кой друг го изпробва?
— Не знам.
— Никой не трябва да докосва спрея. Разбираш ли?
— Да. — Той се разрида.
— Ще изпратя хора да го вземат и да се погрижат за теб и за семейството ти.
Уинго плачеше твърде неудържимо, за да отговори.
Прибрах се вкъщи няколко минути след полунощ. Бях потисната и не се чувствах добре. Не знаех какво да направя. Обадих се на Марино, на Уесли и на Фуджицубо. Разказах на всички какво се е случило и че незабавно трябва да бъде изпратен екип при Уинго и семейството му. Те също ми съобщиха лоши новини. Момичето от остров Танжер, което се бе разболяло, бе умряло, и сега бил болен един от рибарите. Проверих електронната си поща и отново видях послание от смъртдок, изпратено, докато бях в ареста при Кийт Плезънтс.
„огледалце огледалце на стената къде беше“
— Копеле! — изкрещях аз.
Днес се бяха случили твърде много неща. Цялото тяло ме болеше. Виеше ми се свят и бях напълно изтощена. Затова не биваше да влизам в онзи чат рум, където започнах да го чакам, сякаш всичко беше наред. Трябваше да оставя това за по-късно. Но аз известих присъствието си, замислих се какво да му кажа и зачаках. Чудовището се появи.
СМЪРТДОК: тежък труд и неприятности
СКАРПЕТА: Какво искаш?
СМЪРТДОК: тази вечер сме ядосани
СКАРПЕТА: Да.
СМЪРТДОК: какво ти пука за невежи рибари и семействата им и за некадърните хора които работят за теб
СКАРПЕТА: Престани. Кажи ми какво искаш, за да спреш.
СМЪРТДОК: твърде е късно злото е сторено беше сторено отдавна
СКАРПЕТА: Какво толкова са ти направили?
Но той не отговори. Не излезе от чат рума, но не каза нищо повече. Замислих се за взвод 19 и се замолих на бога да слушат и да проследят звяра до леговището му. Мина половин час и телефонът ми иззвъня.
— Ти си гений! — Луси беше толкова развълнувана, че викът й причини болка в ушите ми. — Как, по дяволите, успя да го задържиш толкова дълго?
— Какво искаш да кажеш? — изумена попитах аз.
— Цели единайсет минути. Печелиш наградата.
— Говорих с него само две минути. — Опитах се да охладя челото си с опакото на ръката си. — Не знам какво имаш предвид.
— Намерихме копелето! — Луси бе изпаднала в екстаз. — Къмпинг за каравани в Мериленд. Агентите от Солзбъри вече са тръгнали натам. Джанет и аз ще отидем със самолет.
Преди да стана сутринта, Световната здравна организация разпространи още едно международно предупреждение за ароматизирания спрей за лице „Вита“. Организацията увери хората, че вирусът ще бъде елиминиран и скоро ще има ваксина. Но паниката започна.
Историята на вируса, наречен от медиите „мутантна шарка“, беше на първите страници на „Нюзуик“ и „Таймс“. Сенатът сформира комисия, а Белият дом обмисляше извънредни мерки. „Вита“ се разпространяваше в Ню Йорк, но производителят беше французин. Смъртдок явно изпълняваше заканите си. Макар че още нямаше съобщения за заболявания във Франция, икономическите и дипломатическите отношения се обтегнаха, когато един голям завод бе принуден да затвори. Между двете страни започнаха да се разменят обвинения къде се извършва замърсяването на продукта.
Рибарите се опитваха да избягат от остров Танжер с лодките си и Бреговата охрана бе върнала още бегълци от гари, намиращи се далеч на юг във Флорида. Не знаех всички подробности, но чух, че в залива Чесапийк имало стълкновение между силите на реда и жителите на остров Танжер. Лодките им бяха закотвени и не плаваха за никъде.
Центърът за контрол и превенция на заболяванията бе изпратил екип от лекари и медицински сестри в дома на Уинго и новината се разчу. Вестникарските заглавия я съобщиха с огромни букви и хората започнаха да се евакуират от града, който би било трудно, дори невъзможно, да се постави под карантина. Бях разтревожена и болна и се наливах с горещ чай.
Температурата ми стигна до трийсет и осем градуса и лекарствата, които взимах, само ме караха да повръщам. Мускулите на врата и на гърба ме боляха така, сякаш бях играла футбол с професионалисти. Но не можех да се върна в леглото. Имах твърде много работа. Обадих се в ареста и чух неприятната новина, че единственият начин да освободят Кийт Плезънтс е да отида при гаранта и лично да платя гаранцията. Качих се в колата и потеглих, но само след десет минути се наложи да се върна, защото бях забравила чековата си книжка.