Хедър трепна. Като учителка по история, тя разбираше колко сурови са последствията, ако някой селянин нападне господаря си.
— Слугите ми крещяха да спра и да бягам — продължи Жан-Люк. — Другите момчета изтичаха да предупредят барона, а аз продължавах да се бия като луд. Всички години, прекарани в мизерия и недоволство изригнаха в мощен гняв.
— Мога да си представя.
Тя бе толкова ядосана на себе си за всичките години, през които се беше държала като изтривалка.
— Какво направи баронът?
— Нареди ни да спрем. Тогава разбрах какво съм сторил. Мислех, че ще умра — Жан-Люк разтри слепоочието си и се намръщи. — Това беше първият път, в който се почувствах напълно безпомощен. Съдбата ми бе изцяло в ръцете на друг човек.
— Колко ужасно.
Хедър се настани в стола до него.
— За всеобща изненада баронът се приближи до сина си и го зашлеви през лицето с опакото на ръката си, толкова силно, че момчето се строполи на земята с разцепена устна. Баронът заяви, че това му е наказанието, задето не е успял да убие един по-нисшестоящ от него в двубой. След това каза, че мога да се сражавам, ако искам. Бях изумен, но ми се стори по-добра алтернатива, отколкото да рина конюшните през остатъка от живота си и затова се съгласих.
— Тренирал си с другите момчета?
— Да. Следващите няколко години бяха трудни. Трябваше постоянно да съм нащрек, защото синът на барона непрестанно се опитваше да ме хване в капан и пребие до смърт.
— Ама че отрепка.
Жан-Люк се усмихна.
— Да, такъв беше. Тогавашният крал Луи XII се опитваше да превземе Италия и нареди на благородниците си да му изпратят най-добрите си рицари. Баронът беше свързан с могъщото семейство дьо Гиз, което искаше кралят да се провали. Затова му бе поръчано да изпрати най-некадърния си боец. Така бях ръкоположен набързо в рицар. Още една тъжна шега.
Хедър трепна.
— Едва ли си бил най-некадърният.
— Нямах никакъв реален опит в битка или пък семейство. Затова бях заменим. Дадоха ми някакво подобие на кон и покъртително стари оръжия.
— Боже мой, изпратили са те на сигурна смърт.
— Именно. Спомням си как баронът се засмя и заяви, че решението му да ме тренира, си е заслужавало. Бях изпратен вместо сина му на война, която бе обречена на провал. — Жан-Люк затвори очи за момент. — В онзи ден се заклех, че никога повече няма да позволя да бъда отново безпомощен или нечия пионка.
Хедър докосна ръката му.
— Толкова съжалявам.
Той взе ръката й в своята.
— Първата ми битка бе през 1500 година. И оцелях.
— Бил си само на петнадесет.
— Продължих да се справям добре. Бях забелязан и ми дадоха по-добър кон и оръжия. Не спрях да се издигам по ранг чак до 1513 година при битката на Шпорите.
— Тогава…
— Умрях. Англичаните превзеха Франция при Уингейт и бойните ми другари избягаха насред сражението. Аз останах на мястото си и разсякох първия англичанин, който ме доближи. Глупава грешка, тъй като не след дълго бях обграден и намушкан множество пъти. След това ме оставиха да умра.
Хедър потрепна и Жан-Люк затегна хватката си около ръката й.
— Онази нощ ме намери Роман. Не исках да умра.
— Разбира се. Бил си толкова млад.
— Да, но имаше и друго. Исках да бъда господар на собствената си съдба. Беше ми дошло до гуша да бъда безпомощен. Исках контрол, дори над смъртта.
Хедър преглътна с усилие.
— Явно си го получил.
Той се усмихна с ирония.
— Все още мога да умра. А ето я и последната нелепица в моя кратък живот на смъртен — на сутринта тялото ми бе изчезнало, така че битката на Шпорите бе записана в историята като сражение без нито една пролята капка кръв. Аз бях единствената забравена жертва.
— Съжалявам.
Жан-Люк стисна ръката й.
— Само неколцина знаят за миналото ми. Мразя дори да си спомням колко жалък съм бил.
— И аз се чувствах така, защото позволих на всички около мен да ме командват, но знаеш ли, въобще не сме жалки. Ние сме завоеватели. И двамата сме положили усилия да променим живота си към по-добро.
Хедър трепна вътрешно. Току-що бе признала, че животът му като вампир е по-добър от този като смъртен.
— Няма да те лъжа, cherie. Светът на вампирите е също толкова насилствен, колкото и на смъртните. Бунтовниците набират армия и може да избухне нова война. Това ще е катастрофа за всички ни. Подобно сражение не би могло да остане незабелязано. Пресата ще му се нахвърли като топъл хляб.