Тя слезе много бавно. Шансовете й за оцеляване се увеличаваха значително, ако успееше да оцелее до залез. Веднага щом слънцето се скриеше, Жан-Люк и приятелите му вампири щяха да й се притекат на помощ.
Коуди слезе от колата.
— Какво правиш, по дяволите, Били?
Шерифът посочи към църквата.
— Вървете!
— Адвокатът ми ще ти се обади, да знаеш — изръмжа Коуди.
Били вдигна пистолета и го насочи към лицето му.
— Добре де, вървя!
Коуди тръгна през плевелите.
— По-бавно — прошепна Хедър.
Погледна назад към Били, лицето му бе все още безизразно.
Беше си спомнила мястото. Като малка бе идвала тук на пикник със семейството си. Бяха си тръгнали по-рано, защото майка й се страхуваше, че старата страда ще се срути върху тях.
Ти си във война със страха, напомни си тя. Трябваше да остане спокойна и да държи очите си отворени за възможности.
— Много добри спомени имаме тук, нали, Били? — Коуди погледна назад към шерифа. — Помниш ли когато докарахме двете мажоретки тук?
Шерифът не отговори.
— Това беше любимото ми място, където идвахме да паркираме по време на гимназията — обясни Коуди на Хедър. — Били не те ли е водил тук?
— Не. — Били явно й беше изневерявал по време на гимназията. Не беше изненадващо, след като тогава излизаше с нея само, за да бъде близо до Саша. — Били, къде е Саша, какво си направил с нея?
— Саша? — изсумтя Коуди. — Идваше тук и се натискаше всяка събота вечер, но пък нашият ред с нея никога не дойде, нали, Били?
— Какво правиш? — прошепна Хедър.
— Опитвам се да му припомня, че сме стари приятели — изсъска Коуди.
— Той спря да ти бъде приятел, когато се ожени за мен — подсети Хедър бившия си съпруг.
— Да — озъби й се Коуди. — Вината е изцяло твоя.
Стигнаха до двойните дървени врати на църквата.
Хедър погледна към слънцето. Едва се подаваше над хоризонта, спускайки последните си златни лъчи между клоните на дърветата. Небето беше розово на запад, но вече тъмно на изток, където се издигаше пълната луна.
— Влизайте! — нареди Били.
Коуди натисна дясната част на дървената врата, която се отвори със силно скърцане. Двамата с Хедър влязоха вътре. Тя се отдръпна от пътя на Били, когато той влезе и затръшна вратата.
Въздухът вътре беше хладен и застоял. Таванът се издигаше високо над главите им. Част от него, точно зад олтара, се беше срутила, оставяйки дупка след себе си. Горната половина на изгряващата луна се подаваше пред дупката, обливайки олтара със светлина.
А олтарът не беше нищо повече от дълга дървена маса, белязана от години ползване. Различни посетители бяха издълбали имената си върху нея. Влюбени тийн двойки бяха изрисували сърца с инициалите си. Три свещника бяха събрани в единия ъгъл. По продължение на стените стъклата на прозорците бяха изпочупени. Дългите прозорци, тип арка, сега служеха за входове на птиците, които влизаха и свиваха гнезда високо в гредите.
Близко до входа, в центъра на църквата, старо стълбище водеше до изкривен дървен балкон. Под това място параклисът беше тъмен. Хедър забеляза движение в сенките под стълбите.
Саша пристъпи в слабата светлина.
— Добре дошли!
Очите й бяха нефокусирани и празни, кожата й смъртно бледа и тя изглеждаше по-слаба от всякога. Вълна от гняв заля Хедър. Луи се хранеше от Саша. Той не само я контролираше, убиваше я.
— Саша. — Хедър тръгна към нея. — Трябва да се бориш с това. Той ще те убие.
— Той ме обича — премигна тя.
— Не, събуди се.
Хедър протегна ръка към нея, с намерението да я разтърси.
— Отдръпни се назад!
Били насочи пистолета си към нея.
— Той контролира и двама ви.
Хедър отстъпи назад.
— Какво, по дяволите? — Коуди се обърна към Хедър — Кой ги контролира?
— Луи — отговори тя.
— Анри? — въздъхна Саша с удоволствие.
— Анри? — попита Хедър.
— Анри? — повтори Били като робот.
— Кой е Анри? — попита Коуди.
— Той е Луи — обясни Хедър.
— Мамка му — тръсна глава Коуди. — Всички сте луди.
— Анри дойде да ме освободи снощи от затвора — прошепна Саша. — Той спаси и Били.
— Кой, по дяволите, е Анри? — попита Коуди ядосано.
— Той е убиец — прошепна Хедър.
— Отидете до стената! — нареди Били.