След като бе живяла шест години със съпруг, който имаше мания за контрол и се налагаше за всичко, включително какво бельо трябва да си купува, Хедър и одобрените й от диктатора бели памучни бикини, потръпнаха от възмущение. Господ да й е на помощ, трябваше да избягва властните мъже. И да си купи ново бельо, нещо предизвикателно, което да символизира новооткритата й смелост. Слава богу, че на път за вкъщи имаше магазин с гигантски отстъпки. Къде другаде една независима жена, като нея, би могла да си купи дантелено бельо и патрони?
— Г-н Ешарп оценявам предложението ви, но наистина не се нуждая от закрилник — каза тя и посочи към заключената врата. — Ако просто ме пуснете да си вървя…
— Един момент. — Той се намръщи, поглеждайки към вратата. — Не мисля, че осъзнаваш колко опасен е Луи.
Аааа. Този мъж въобще не се отказваше.
— Луи не ми се стори толкова опасен. Всъщност изглеждаше направо безпомощен, когато го ударих с коланите. А и ти се би с него със счупен манекен. Като за злодей, беше доста лесен за побеждаване.
— Не беше лесно. Само изглеждаше така, защото съм най-добрият фехтовач в цяла Европа.
Недостатък номер две: прекалено голямо его. Макар че можеше да му го прости. Досега не беше срещала мъж, който да не страда от този проблем.
— Може би вие в Европа все още практикувате фехтовка, но ние, тук в Тексас, използваме пистолети. Ако бях въоръжена, Луи щеше да е на път към моргата.
Веждите на Жан-Люк се събраха в свирепа гримаса.
— Да не би да твърдиш, че можеш да се бориш с него по-добре от мен?
— Със сигурност имам повече вяра в пушката си, отколкото в който и да е мъж.
— Но аз се опитвам да те спася.
— Вече съм спасена. Алилуя, слава на бога. Сега отключи тази врата и ме пусни, братко.
Очите му се разшириха в израз на обхваналото го раздразнение.
— Не мога да те оставя да си тръгнеш, преди да ми обещаеш, че ще ми позволиш да те пазя.
— Ще има да си чакаш. Не се нуждая от теб.
— Неблагодарна жена.
— Арогантен мъж.
Сърцето й препускаше. Мили боже, това беше също толкова вълнуващо, колкото, когато заби пай в лицето на бившия си съпруг. Всъщност дори повече. Паят бе акт на отчаяние, придружен от тъжния факт, че бракът й е пълен провал. А това… това беше възхитителна проява на независимост. Никога преди не се беше чувствала по-силна или по-безстрашна. Докато бичуваше Луи с коланите имаше усещането, че е Жената Чудо и това й хареса.
— Беше ми приятно да се запознаем, г-н Ешарп. Оценявам предложението ви за работа, но предвид обстоятелствата, мисля, че ще е най-добре да не се виждаме повече. — Хедър се обърна и тръгна към вратата, чувствайки се особено горда от малката си реч. Измърморените зад нея проклятия я накараха да се усмихне. — Ако просто отключите…
Вратата изведнъж се отвори е трясък и тълпа от хора нахлу в стаята.
— Крайно време беше — изръмжа Жан-Люк.
Един шотландец с килт затвори вратата и се облегна на нея. Строгият поглед върху лицето му и дългият меч в ръката му означаваха, че не се шегува. Изпълненото с достойнство напускане на Хедър беше съсипано. Дори повече от съсипано. Тя беше в капан. Някак Жан-Люк бе успял да извика подкрепление.
Недостатък номер три: той беше повече от упорит. Мъжът беше непреклонен.
Ешарп й представи приятелите си, но тя почти не го слушаше. Ситуацията бе дяволски неприятна. Беше се борила толкова упорито, за да се научи да се грижи сама за себе си и дъщеря си Бетани. Имаше усещането, че да позволи на един мъж да я защитава, е огромна крачка назад.
Въпреки това трябваше да признае, че Жан-Люк бе изглеждал много очарователен в началото. Беше наистина поласкана, че я намира за привлекателна. Тя със сигурност го смяташе за атрактивен, преди появата на Наполеоновия му комплекс. Предложи й работата на мечтите й. Шансове като този не идваха често, така че трябваше да е луда, за да не приеме. Дали не реагираше прекалено остро, само защото той напипваше болното й място? Беше арогантен, но пък бе загубил две от приятелките си. Отчаянието му бе разбираемо.
Мъжът искаше да бъде герой. Толкова лошо ли беше това?
Но какво знаеше тя за него? Ако човек съдеше по приятелите му, Жан-Люк бе грижовен и предан. Такива изглеждаха приятелите му. Имаше един висок, сериозен мъж на име Роман Драгон-нещо-си, с русата му съпруга и малкият им син. Също така мъж на име Грегори, който постоянно се хилеше. Двамата шотландци носеха фамилията МакКей. Братя може би. Онзи, който се казваше Роби все още пазеше вратата. Другият — Ангъс, беше женен за красива брюнетка на име Ема. И като се замисли, всички те изглеждаха изключително добре.