Грабна бутилка със синтетична кръв от хладилната чанта и я изгълта. Мразеше студените ястия, но в случая така беше най-добре. За вампир да се натъпка със студена кръв, беше равносилно на леден душ. Точно от такъв се нуждаеше, предвид, че жадуваше за нещо повече от храна.
Огледа двуетажната, облицована с дърво къща на Хедър. Синя, с бели прозорци и веранда. Така топла и уютна. Напълно различна от каменния му замък северно от Париж. Той беше безупречен, официален и неприветлив като мавзолей, докато тази къща бе изпълнена от жизнени хора и изглеждаше така… обитавана. Зоркото му за детайли око бе забелязало всички признаци. Чифт малки мокри маратонки, оставени на верандата. Един изплетен наполовина вълнен шал, който се подаваше от кошницата до камината. Възглавниците върху дивана, които стояха постоянно вдлъбнати. Гоблен, който висеше на стената, изобразявайки молитва към Господ да благослови този дом. Изпълнена с цветове рисунка, очевидно дело на дъщеричката на Хедър, закачена с гордост над камината.
Това беше истински дом. Истинско семейство. Каквото той никога не бе имал. Merde. Човек би помислил, че след 500 години го е преживял. Едно нещо беше сигурно, не можеше да позволи на Луи да унищожи това семейство. Битката щеше да бъде трудна, защото не знаеше къде и кога ще атакува врагът му.
Най-ужасяващият страх на Жан-Люк, чувството на безсилие, дебнеше в сенките в очакване на момент на слабост. Нямаше да му се поддаде. В името на безопасността й, трябваше да защити Хедър и да надвие Луи.
Огледа двора и улицата, преди да профучи обратно в къщата. Тихо затвори входната врата след себе си и тогава с изключителните си вампирски сетива дочу шепнещия глас на Фиделия.
— Защо не му позволиш да те защити? Какво имаш против него?
Последва пауза, през която той тихо заключи вратата.
— Има нещо странно в него — отвърна най-накрая Хедър. — Сама можеш да видиш очевидните му недостатъци, но има нещо друго, което не мога да обясня.
— Какви очевидни недостатъци? — попита Фиделия.
Именно. Какви очевидни недостатъци? Жан-Люк пристъпи смръщен по-навътре във фоайето.
— Той е прекалено привлекателен — обяви Хедър.
Жан-Люк се ухили.
— И арогантен — продължи тя, при което усмивката му повехна. — Кълна се, че ако още веднъж чуя, че е майстор-фехтовач, ще взема меча му и ще го превърна в младо кастрирано добиче със синя панделка.
Той потрепна.
— Не ставай глупава — изсъска Фиделия. — Ако премахнеш атрибутите на един мъж, за какво ти е тогава?
— И аз това се питах през последните четири години — промърмори Хедър.
Жан-Люк едва се сдържа да не нахлуе в кухнята и да не хвърли госпожица Хедър Уестфийлд върху масата, за да й даде едно особено наложително просветление.
— Е, ако постои достатъчно дълго тук, може и да разбереш — засмя се Фиделия.
Дяволски вярно, закима Жан-Люк.
— Той няма да остане тук — настоя Хедър.
Дяволски грешно. Той се намръщи на вратата.
Хедър сниши глас.
— Искам да знам дали усещаш някакви странни вибрации от него.
— Все още не. Знаеш, че получавам повечето си видения в съня си.
— Тогава отивай да си лягаш.
Фиделия се засмя.
— Не мога да гарантирам, че ще го сънувам, но за теб не е изключено. Виждам, че го харесваш.
Жан-Люк се приближи на пръсти до кухненската врата. Трябваше да чуе отговора на Хедър, но вместо това последва ровичкащ шум.
— Свърши ли сладоледът с три вида шоколад? — Младата жена въздъхна раздразнено и затръшна вратата на фризера.
— Ти си в отрицание — заяви Фиделия.
— Не, напълно съм наясно, че имам наднормено тегло.
— Не — възрази възрастната жена. — Не искаш да си признаеш, че Хуан те привлича.
— Името му е Джон.
Жан-Люк се намръщи. Нито една от двете не го произнасяше правилно.
— Той е много красив — прошепна Хедър, — но е прекалено властен.
— Не, не. Chica, той няма нищо общо с бившия ти. Просто точно сега смяташ, че всички мъже са еднакви.
— Има нещо странно в него, което не ми вдъхва доверие.
Фиделия цъкна с език.
— Тогава нека продължа да му гледам и да видим какво ще покажат картите.
Жан-Люк се втурна обратно във всекидневната и погледна картите върху масичката за кафе. След като Фиделия ги беше разбъркала, го покани да си избере седем от тях. Само една беше обърната с лицето нагоре, проклетата карта „Отшелник“. Обикновено не вярваше в тези глупости. Беше срещал прекалено много шарлатани през вековете. Въпреки това гордостта му бе засегната, когато чу някой да говори за самотата му.