— На колко години е Луи? — прошепна Хедър.
Жан-Люк се вцепени, но си наложи да се отпусне безгрижно обратно в креслото.
— Той е… по-възрастен от мен.
Хедър го наблюдаваше отблизо, докато забиваше пръсти във възглавницата.
— Това колко ще рече?
Merde. Беше го притиснала в ъгъла. Как можеше да спечели доверието й, ако продължаваше да я лъже?
— Не знам точната му възраст. — Това поне беше вярно.
Фиделия обърна шестата карта.
— Луната.
Тя го изгледа странно. Жан-Люк преглътна.
— Да не би да има нещо общо с лов?
— Не. Означава измама — Фиделия хвърли поглед към Хедър. — Също така може да означава нещо свръхестествено.
Очите на младата жена се разшириха.
Той се наведе напред.
— Не се поддавай на суеверия. Заклех се, че ще те защитя и ще го сторя.
— Искам да ти повярвам, но не съм сигурна, че мога.
Очите й потърсиха неговите и той се опита да влее в погледа си цялата си загриженост и възхищение към нея. Хедър не извърна очи. Искра на надежда пламна в него. Жадуваше за доверието, приятелството и уважението й. Желаеше всичко, което тя можеше да му даде.
— Време е за последната карта — съобщи Фиделия. — Тя е особено важна, тъй като символизира резултата от текущата дилема.
Тя се пресегна за картата.
В този момент на вратата се позвъни.
Хедър скочи на крака, а Фиделия посегна към чантата си.
— Кой би дошъл по това време на нощта?
Жан-Люк отиде във фоайето, а жените го следваха по петите. Той чу Ангъс на предната веранда, който изпращаше телепатично съобщение на съпругата си.
— Не е Луи. Той никога не би си направил труда да позвъни.
Хедър включи лампата на верандата и погледна през прозорчето на вратата.
— Всичко е наред — увери я Жан-Люк. — Мисля, че е Ангъс. Позволи ми.
Той отвори вратата.
Ангъс влезе вътре и кимна към Хедър.
— Добър вечер, девойче. Как е положението тук?
Младата жена сви рамене.
— Добре, предполагам. Не очаквах Жан-Люк да се появи.
Шотландецът се намръщи.
— Той нямаше избор. Това е въпрос на чест.
Лицето му грейна, когато жена му се зададе, подскачайки весело надолу по стълбите.
— Ето те и теб.
Ема се ухили и се хвърли в прегръдките му.
— Липсвам ли ти вече?
— Да.
Ангъс я прегърна силно.
Жан-Люк изстена вътрешно. Напоследък Ангъс се разсейваше твърде лесно.
— Имаш ли някакви новини за докладване?
— Не. — Ангъс облегна брадичката си върху челото на Ема. — Двамата с Роби претърсихме целия град, но няма и следа от Луи.
Чувството на безсилие глождеше Жан-Люк. Отчаяно желаеше да потърси сам Луи, но не можеше да пренебрегне дълга си да защитава Хедър.
— Имаме нужда от повече мъже.
— Отивам в Ню Йорк, за да осигуря още охрана — увери го Ангъс.
Жан-Люк кимна. Роман и Грегори вече се бяха телепортирали обратно в Ню Йорк и бяха взели Шана и бебето със себе си.
Ангъс се обърна към Хедър.
— Ще доведа и някой, който да ти помага през деня.
Очите й се разшириха.
— Наистина ли е необходимо всичко това?
— Да — отговориха едновременно Жан-Люк и Ангъс.
Шотландецът отвори вратата.
— Бих искат да остана насаме с жена си за момент, преди да си тръгна. Лека нощ.
След тези думи той изведе Ема на предната веранда.
— Ще се върна след секунда — каза тя, усмихвайки се на Хедър.
Вратата се затвори след нея.
Настъпи неловка пауза, докато останалите чакаха във фоайето. През затворената врата се понесе лекото изпискване на Ема, последвано от мъжки смях и нейния кикот.
— Младоженци — въздъхна Жан-Люк.
— Толкова много щастие може да стане досадно — кимна Хедър.
— Oui — съгласи се той и скръсти ръце. — Особено, когато е недостижимо за нас останалите.
Фиделия изсумтя.
— Вие двамата сте толкова депресиращи, че ми се прииска едно питие.
Тя се отправи към кухнята.
— Някой друг иска ли бира?
— Не, благодаря — Хедър се загледа в люлеенето на кухненската врата, след което обърна любопитния си поглед към Жан-Люк. — Звучиш… почти завистливо, когато говориш за Ангъс и Ема.
— Кой мъж не би желал да бъде обичан с такава страст, като тяхната?
— Някои намират подобна страст за ограничаваща.