— Ти си необикновена жена — прошепна той.
Със сигурност имаше необикновено въображение.
— Мисля, че съм напълно нормална.
— Не си. Усещам, че си… раздразнена от факта, че нахлух в дома ти, но нямаш вид на ядосана задето те изложих на опасност. Повечето жени биха били бесни.
— Но ти не си ме поставил в опасност. Луи го направи.
— Въпреки това повечето жени щяха да обвинят мен. — Жан-Люк потърка чело. — И щяха да ме накарат да се чувствам още по-виновен, отколкото в момента, но ти приемаш ситуацията с лекота и си оставаш позитивна. Също и смела.
Невероятните му комплименти стоплиха сърцето й, макар да й беше трудно да ги приеме напълно. Коуди си беше свършил добре работата, успявайки да я накара да се чувства нисша.
— Всъщност бях страхливка през по-голямата част от живота си.
— Видях те тази вечер как атакува Луи. Беше много смела.
— Опитвам се да се подобря. След смъртта на майка ми осъзнах колко много съм позволявала на страха да контролира живота ми. Той открадна мечтата ми. Уби родителите ми. Затова му обявих война.
Очите му блестяха с чувство, което тя успя да определи единствено като възхищение.
— Ти си боец. Това ми харесва.
Младата жена се ухили. Определено можеше да свикне с държанието му. Коуди винаги я унижаваше, за да се чувства самият той по-добре. Жан-Люк беше различен. От него се излъчваше тиха, самоуверена сила, която бе особено привлекателна. Разбира се, той беше привлекателен по принцип, осъзна тя с ирония. Караше я да се чувства добре в кожата си.
— Спомена, че страхът е убил родителите ти. Как така?
Усмивката й посърна.
— Дълга история.
И болезнена, но ако тя му се довереше, може би и той щеше да й разкаже повече за себе си.
Или просто щеше да го приспи.
— Бих желал да я чуя — отвърна й той, облегна се назад и зачака.
Трябваше да си признае, че й е любопитно как би реагирал. Затова пое дълбоко дъх и се хвърли през глава.
— Баща ми беше градският шериф. Той бе много добър в работата си, но майка ми живееше в постоянен страх, че може да го убият. Тормозеше го години наред да напусне.
— Той направи ли го? — попита Жан-Люк с видим интерес.
— Не. Баща ми искаше да остави следа след себе си и успя. — Хедър се усмихна, докато си припомняше. — Когато бях шестгодишна, едно малко момченце изчезна. Всички се опитваха да го открият. Нямаше бележка за откуп, затова баща ми реши, че просто детето е отишло в гората и се е загубило.
— Намериха ли го?
— Баща ми организира отряди за издирване, но без успех. Тогава потърси помощта на един медиум в съседното градче. Отнесе доста критики заради това. Имаше няколко възрастни жени в градчето ни, които смятаха, че Фиделия е някаква поклонница на дявола, но тя успя да помогне на баща ми да намери момченцето.
— Фиделия ли беше медиумът?
— Аха. На баща ми повече не му се наложи да използва помощта й, но майка ми беше развълнувана да намери някой, който може да й даде успокоението, от което се нуждае.
Хедър се облегна назад и се загледа в тавана, припомняйки си всичките пъти, в които майка й я беше мъкнала до старата, разпадаща се къща на Фиделия.
— Всяка седмица ходехме до тях и Фиделия й съобщаваше, че баща ми ще е в безопасност още една седмица.
— На определена цена — добави Жан-Люк.
Хедър се засмя.
— Да. Докато майка ми не почина, не бях осъзнала, че ние сме основният източник на доходи за Фиделия. Тя беше разорена, а аз имах нужда от детегледачка, затова се събрахме.
Жан-Люк кимна.
— Личи си, че я е грижа за теб и дъщеря ти.
— Така е, само трябва да успея да я опазя да не застреля някого, за да го докаже.
Жан-Люк се усмихна.
— Положителна черта на характера ти е, че вдъхваш такава лоялност.
Хедър си пое дълбоко дъх. Това бе най-хубавият комплимент, който беше получавала някога. Наистина можеше да се пристрасти към този мъж.
— Благодаря ти.
Той сви рамене, сякаш беше нещо съвсем нормално един мъж да изрича подобни мили думи.
— Разказваше ми за баща си?
— О, вярно. Когато бях на шестнадесет години отидох с майка ми при Фиделия. Учих за един тест в кухнята и внезапно чух викове откъм всекидневната.