— Спор? — попита Жан-Люк.
— Лошо предсказание. Фиделия се опитваше да успокои майка ми, но след десет години, през които са й гледали на карти, тя знаеше какво означава всяка от тях. Напълно беше откачила. Докато успеем да се приберем, майка ми изпадна в истерия. Обади се на баща ми и настоя той да се прибере веднага. Той знаеше, че тя е разстроена, затова мина през магазина, за да й купи цветя.
Хедър потърка челото си, внезапно почувствала нежелание да продължи с разказа си.
— Двама мъже с маски на лицата нахлули вътре, размахвайки пистолети. Баща ми се опитал да ги спре и бил… прострелян.
— Съжалявам.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Ако майка ми не му се беше обадила толкова разстроена, той нямаше да бъде в онзи магазин. Нейният страх растеше и растеше, докато не се превърна в реалност.
Жан-Люк се изправи и започна да се разхожда из стаята. Изглеждаше потънал в мисли.
Хедър си пое дълбоко дъх, за да възвърне самоконтрола си. Беше постигнала твърде много в живота си, за да се превърне в хленчеща слабачка.
— Майка ти самообвиняваше ли се? — попита тихо той.
— Не, тази мисъл така и не й хрумна. Всъщност се чувстваше права, тъй като страхът й се е оправдал.
Жан-Люк поклати глава и продължи да крачи напред-назад.
На Хедър й се искаше да разбере какво си мисли.
— Страхът на майка ми се увеличи, но с нов фокус. Премина върху мен.
Той спря и се загледа в нея.
Хедър сведе поглед към възглавничката в скута си и подръпна ресните.
— Мечтата ми да напусна Шницълбърг и да стана моден дизайнер бе определена като прекалено опасна. Трябваше да си остана вкъщи и да имам безопасна работа. Момчето, с което излизах в гимназията, също беше прекалено опасно, защото той искаше да постъпи в полицията.
Тя заби пръсти във възглавничката, усещайки прилив на гняв.
— Позволих на майка си да ме командва. Беше много разстроена след смъртта на баща ми и аз исках тя да е щастлива, но това така и не се случи. Колкото повече давах от себе си, толкова повече изискваше. Дори ми избра съпруг.
— Коуди?
— Да. На него можеше да се разчита. Беше предсказуем. И дори по-контролиращ от майка ми. Чувствах се като в капан, сякаш всяка креативна частица в мен бе задушавана до смърт.
Жан-Люк седна до нея на дивана.
— Поне имаш красиво дете.
Хедър се усмихна. Боже, този мъж наистина умееше да казва правилните думи.
— Бетани е като мехлем за душата. Тя е най-перфектното създание.
— Какво се случи с майка ти?
— Фиделия й се обади една сутрин. Сънувала кошмар за автомобилна катастрофа. Същия ден майка ми трябваше да я посети, но Фиделия я умоляваше да си остане у дома. Така че майка ми отказа да шофира повече. Всеки ден ми се обаждаше да изпълнявам поръчките й, а аз си имах свой дом и две годишна дъщеря, за които да се грижа. Беше страшно дразнещо, но правех каквото мога.
— Имащ търпението на светец.
— Искаш да кажеш на изтривалка. Един ден майка ми излязла да вземе пощата — Хедър посочи към предния двор. — Пощенската ни кутия е отвън до тротоара. Котката на съседа изскочила на улицата точно, когато минавала някаква кола. Автомобилът завил, за да избегне котката.
— И е ударил майка ти?
— Не, шофьорът успял да спре навреме.
Хедър се обърна на дивана, за да погледне Жан-Люк.
— Майка ми толкова се уплашила и била така убедена в собствената си смърт, че получила сърдечен удар. Страхът я уби, а не колата.
— Колко ужасно.
— Да, беше. Бях опустошена, но в същото време получих и внезапно просветление. — Тя се наведе към него. — Бях оставила страхът да контролира живота ми. Той предизвика смъртта на родители ми. Той ме накара да взема всички грешни решения. Аз не живеех. Бях се затворила като страхливка в собствен затвор.
Жан-Люк присви очи.
— Разбирам. И то прекалено добре.
— И тогава обявих война на страха. Подадох документи за развод на следващия ден. Всички си мислеха, че се държа странно заради скръбта, но бе нужно нещо толкова ужасно като скръбта, за да ми отвори очите и да възвърна контрол над живота си.
Той положи ръка върху нейната.
— Осъзнала си какво трябва да направиш.
— Хмм… — Беше й трудно да мисли, когато стройните му пръсти бяха обвили нейните.
— Трябва да следваш мечтите си. Приеми работата, която ти предложих.
— Не искам да се чувстваш задължен към мен, заради ситуацията с Луи.