Трябваше да му позволи, смъмри я вътрешният й глас. Не биваше да се плаши. Нима не беше обявила война на страха? Ала трябваше да внимава. Беше направила няколко наистина големи грешки по отношение на мъжете. Не се ли поучи от тях?
Той щеше да дойде отново утре вечер. Щеше да й се отдаде нова възможност да го опознае. И може би тогава щеше да му позволи да я целуне.
Глава 7
На следващата вечер Жан-Люк шофираше с бясна скорост към градчето Шницълбърг с хладилна чанта, пълна с бутилирана синтетична кръв и прикрепена към пътническата седалка на черното му БМВ. Слънцето беше залязло преди десет минути. Пиеше кръв от бутилката с АБ положителна, все още студена, тъй като не му беше останало време да я стопли.
Проблемът беше, че ако той бе буден, то същото се отнасяше и за Луи. И, ако врагът му бе разбрал коя е Хедър и къде живее, вече можеше да е там. Жан-Люк искаше да се телепортира до къщата й веднага щом се събуди, но Ема го убеди, че трябва да пристигне като нормален смъртен.
Хедър трябва да е добре, успокояваше се той, докато отбиваше от магистралата и влизаше в градчето. Ема се беше телепортирала в задния й двор преди пет минути. Щеше да го предупреди телепатично, ако нещо не беше наред.
И все пак, мразеше факта, че не е там. Ненавиждаше това, че Хедър и дъщеря й бяха въвлечени във враждата му с Луи. Ако нещо им се случеше, как щеше да понесе вината за смъртта на още невинни смъртни?
Историята й от миналата вечер го беше накарала да се вгледа в себе си. Вече осъзнаваше какво се крие зад чувството му за вина и гняв. Страхът.
Беше се издигнал доста в обществото, въпреки скромното си начало като осиротяло конярче. Вече беше рицар, когато Роман го превърна през 1513 г. След това бе станал мускетар, собственик на най-престижната академия по фехтовка в Париж и подполковник във Вампирската армия, а сега беше господар на сборището в Западна Европа и освен дизайнер, беше и преуспял бизнесмен. Бе вложил цялата си енергия в успеха си, в стремежа си да се превърне в господар на собствената си съдба. Но под всичко това, същото старо глождещо чувство продължаваше да го тормози. Страхът, че е безсилен.
Когато беше обикновено конярче, бе безсилен пред капризите и политическите машинации на господарите си. Тогава се закле никога повече да не бъде нечия пионка. И беше успял да го постигне, докато през 1757 година в живота му не се появи Луи.
Трябваше да остави Луи XV да умре през тази година. Но не, Жан-Люк бе изпълнил дълга си на кралска стража и беше успял да спре убиеца Дамиен.
Смъртният беше просто пионка. Луи обожаваше да използва контрол над ума, за да кара смъртните да вършат мръсната му работа. Два пъти преди това беше успял да убие двама крале, с помощта на смъртните изкупителни жертви — Анри III през 1589 и Анри IV през 1610 година.
Жан-Люк осуети третото кралско убийство. На следващата нощ получи бележка.
Заради теб кралят живее. Заради мен твоята кралица ще умре.
Нямаше подпис на бележката, но хартията беше сгъната и подпечатана с восък и буквата „Л“.
Две нощи по-късно откри осакатеното тяло на любовницата си Ивон. Като допълнение към прободните рани от нож и следите от зъби, откри буквата „Л“, прогорена върху плътта й.
Тогава обяви война на врага си, наречен Луи. След като в продължение на двадесет години бе успявал да му се измъкне, мъжът изчезна. Жан-Люк се надяваше, че негодникът е мъртъв, но през 1832 година откри любовницата си Клодин убита, а буквата „Л“, отпечатана върху плътта над сърцето й.
След този случай реши, че единственото почтено нещо, което можеше да направи, е да се въздържа от връзки. Ала разговорът с Хедър го беше накарал да осъзнае истината. Собствената му чест замаскираше страха от факта, че ако завърже нова любовна афера, то няма да е в състояние да спаси живота на жената. Не живееше почтен живот, а в страх.
Това разкритие го накара да изпита срам. И гняв. По дяволите, ако искаше връзка с Хедър, щеше я има. Щеше да сложи край на мъчението на Луи и да убие негодника веднъж завинаги.
Жан-Люк паркира в алеята пред къщата. Докато излизаше от колата, Ема се появи изпод сянката на един огромен дъб. Отпиваше от бутилка със студена кръв, а торбата й с колчетата бе преметната през рамо. Беше скрила присъствието си, за да изглежда, че са пристигнали заедно.
— Те са добре — съобщи тя тихо. — Чух гласовете им вътре. Спокойни и щастливи. И периметърът е чист.