Фиделия го погледна притеснено.
— Той ме усети. Почувствах го. Беше студен, толкова студен — потрепери тя.
— Всичко е наред — Хедър потърка гърба на възрастната жена. — Всичко свърши.
Фиделия поклати глава.
— Опитах се да проследя местонахождението му. И мисля, че той правеше същото с мен.
Жан-Люк трепна. Трябваше да заведе Фиделия някъде другаде за този сеанс.
Лицето на Хедър пребледня.
— Той ни преследва.
— Хедър, отново трябва да те помоля да се преместите при мен — каза Жан-Люк. — Само въпрос на време е докато Луи разбере коя си и къде живееш.
— Просто трябва да го открием преди той нас. Би ни било от помощ, ако знаехме повече за него. — Тя присви очи. — Кой е той всъщност?
Жан-Люк се облегна назад.
— Иска ми се да знаех. Ако знаех истинското му име, щях да го проследя и убия преди много години.
— Би извършиш убийство?
— Бих направил всичко, за да защитя тези, които обичам.
Фиделия кимна в знак на одобрение.
— Ти си добър мъж, Хуан.
Жан-Люк погледна към Хедър, питайки се дали тя е на същото мнение. Изглеждаше объркана.
— Ти каза „преди много години“ — прошепна тя. — На колко години си?
Merde. Нямаше начин да отговори на този въпрос.
— Аз съм на двадесет и шест — обяви младата жена. — А ти?
Той се размърда в креслото си.
— По-възрастен съм от теб.
— С колко?
— Бях на двадесет и осем, когато… — Той разтри слепоочието си. — Бях на три, когато майка ми почина.
— Съжалявам. Не знаех, че… — Очите й се изпълниха със симпатия. — Емоционалните рани се лекуват най-дълго.
— Да — отвърна и в същия момент дочу кола да паркира пред къщата. Изправи се, грабвайки сабята си. — Имаме си компания.
Хедър скочи на крака.
— Не може да е Луи, нали? Не и толкова бързо.
— Аз ще съм готова за него.
Фиделия бръкна в чантата си.
— Не мисля, че е Луи.
Жан-Люк се съмняваше, че най-големият му враг използва често коли. Въпреки това пристъпи във фоайето с шпага в ръка. Чу вратата на колата да се затваря отвън, след което тежки стъпки отекнаха по стълбите към верандата.
Хедър достигна до входната врата, точно когато се почука с юмрук, толкова силно, че се разклати прозорчето на вратата. Жан-Люк стоеше плътно до нея.
— Мога да го видя — извика мъжки глас. — Гаджето ти пак ще прекара нощта тук, нали?
— О, не. Това е Коуди — изстена Хедър. — Телма трябва да те е видяла да пристигаш и се е обадила на майка му.
Жан-Люк погледна през прозореца на вратата. Мъжът на верандата беше едър и кръвта му вонеше на алкохол.
— Мога да те видя, задник такъв — изкрещя Коуди. — Искаш да чукаш бившата ми, нямаш грижи, но ако докоснеш дори с пръст дъщеря ми, ще те…
— Престани! — изсъска Хедър, докато отключваше вратата.
— Не трябва да го пускаш вътре — прошепна Жан-Люк.
— О, моля те, пусни го — провлече Фиделия. Тя стоеше до стълбите размахвайки Глока си във въздуха.
— Ще ми оправиш деня.
— Фиделия, прибери пистолета — нареди Хедър и отвори вратата. — Как смееш…
Коуди нахълта във фоайето и изгледа кръвнишки Жан-Люк.
— Кой си ти, по дяволите?
Жан-Люк му отвърна със същия поглед.
— Не съм длъжен да ти отговарям.
— Жан… — започна Хедър, но бившият й я прекъсна.
— Джон? Значи си водиш Джоновци вкъщи? — Коуди се обърна към Ешарп. — Продължаваш да си оставяш колата паркирана отпред. Сега всички в града знаят, че чукаш жена ми.
— Бивша жена — присви очи Жан-Люк. — Ти си глупакът, който я е оставил да си тръгне.
— Достатъчно — Хедър застана между двамата. — Коуди, сниши глас преди Бетани да те е чула. Пиян си. И нямаш никакво право да ме шпионираш или да ме съдиш.
Той й се изсмя презрително.
— Имам. Дъщеря ми живее тук и мога да те съдя за пълно попечителство, след като вече всички знаят, че си уличница.
— Не съм. И никога няма да ти позволя да ми я отнемеш.
— Само гледай — изсумтя той.
Преди двеста години Жан-Люк щеше просто да прониже копелето и да изхвърли тялото му в реката, но съвременният свят не би погледнал с добро око на подобно решение. Вместо това нападна мъжа с психическите си способности. Ти си просто една хлебарка.