Жан-Люк спря да копае и погледна към жените на верандата. Можеше да види зачервените бузи на Хедър и гневният зелен блясък в очите й.
Саша сви рамене.
— Ами, ти губиш.
Той се замисли дали да не изкопае по-голям гроб.
— Тъй като нямаш кола и къде другаде да отидеш — продължи Хедър, — ще пренебрегна обидните ти коментари и ще те заведа в стаята за гости.
Устните на Жан-Люк се извиха в лека усмивка. Въпреки скорошния си развод, Хедър все още притежаваше милостива и състрадателна природа. Но дали щеше да прояви такова разбиране, ако знаеше истината за него? Усмивката му се стопи, когато си припомни снощното й описание на вампирите. Зловещи чудовища. Как би могла някога да го приеме?
— Боже, Хедър. — Тънките рамене на Саша клюмнаха. — Не исках да нараня чувствата си. Ти си единствената истинска приятелка, която имам. Всички останали искат просто да ме използват. Е, да, и аз ги използвам, но само с теб мога наистина да разговарям.
Лицето на Хедър омекна и тя прегърна манекенката.
— Добре — отвърна и отвори входната врата. — Хайде да те сложим да си легнеш.
След като вратата се затвори, Жан-Люк огледа къщата още веднъж. Тя бе нещо повече от дом, беше убежище за хора в нужда. Хедър беше отворила вратите си за Фиделия, а сега и за Саша. Със своето щедро и любящо сърце, тя винаги щеше да има приятели и семейство.
Една картина премина през съзнанието му. Семейна картина — Роман и Шана Драганести и малкият им син Константин. Жан-Люк стисна силно дървената дръжка на лопатата. Никога не бе имал семейство и никога нямаше да има.
Заби лопата в земята. Заради вампирската сила, острието се вряза в почвата с цялата си дължина, почти разсичайки един от корените на дървото. Гробът вече беше достатъчно голям за катерицата, затова се отправи към мъртвото животно. След две крачки обаче застина.
Бяла полицейска кола отби пред къщата на Хедър. Отстрани на колата с флуоресцентен надпис бяха изписани думите „Градски шериф“. Merde! Подобно на повечето вампири, Жан-Люк беше предпазлив към изпълнителите на закона. Нито един вампир не можеше да си позволи да бъде разпитван в някоя от стаите с отразителни стъкла, не и когато телата им нямаха отражение.
Погледна към шпагата си, която беше оставил облегната на дървото. Върна се и я скри под един гъст храсталак в основата на дъба. Междувременно шерифът беше излязъл от патрулната кола. Той тръгна към къщата, изглеждайки особено представителен в спретнато изгладената си униформа в цвят каки, допълнена от колана с кобура за пистолета му. Наблюдаваше Жан-Люк с присвити очи и си играеше с клечка за зъби, премятайки я в устата си.
— Отдръпнете се от дървото и вдигнете ръцете си така, че да мога да ги виждам — нареди шерифът.
Жан-Люк направи крачка встрани и разтвори ръцете си с длани напред.
— Има ли някакъв проблем, шерифе?
Младият полицай спря и задъвка клечката си.
— Кой, по дяволите, сте вие?
— Аз съм Жан Ешарп.
— Джони Шарп, а? Откъде сте, господин Шарп?
Жан-Люк реши, че е по-добре да не го поправя.
— От Париж.
Шерифът кимна знаещо.
— О, нагоре, северно от Далас. Бил съм там.
Жан-Люк остана изненадан в продължение няколко секунди.
— Има Париж в Тексас?
— Дам, но говориш прекалено странно, дори за човек от севера. Явно си някой от онези жабари.
Жан-Люк стисна зъби.
— Аз съм от Франция.
— Много лошо. — Погледът на шерифа се фокусира върху наскоро изкопания гроб. Извади клечката от устата си и я хвърли на земята. — Един от съседите се обади, че е чул изстрел. А сега те хващам в крачка, да копаеш гроб.
Жан-Люк посочи към дупката.
— Както виждате, гробът е доста малък.
— Е, може и да обичаш да кълцаш жертвите си и да ги погребваш на части.
Шерифът постави ръка на кобура си.
Жан-Люк го изгледа гневно.
— Никого не съм убивал. — Все още. Той посочи встрани. — Жертвата лежи ето там.
— Мамка му — Шерифът приближи до мъртвата катерица и после погледна сърдито французина. — Вижте, господин Шарп, не ми харесва тук да идват чужденци и да стрелят по нашите катерици.
— Не я застрелях аз.
Мъжът изсумтя.
— Да бе, сигурно е самоубийство. — Той вдигна ръка, когато Жан-Люк се приближи. — Отдръпнете се. Това е местопрестъпление и не искам да го замърсявате.
Вампирът въздъхна. Очевидно не се случваше нищо в този град.