— Лагеруващите са нататък.
Тя посочи към черен път, който се отклоняваше наляво.
— Лагеруващи?
Жан-Люк погледна към Роби притеснено.
— Лошо — промърмори шотландецът.
Хлад се спусна по голите ръце на Хедър.
— Мислите, че хората може да са в опасност?
— Ако Луи е бил тук, да — отвърна Жан-Люк, като продължаваше по пътя, оглеждайки се наляво и надясно. — Може да се нуждае от пари и… храна. Това ли е мястото? — посочи той напред.
Младата жена присви очи и едва успя да различи каменната постройка отпред.
— Да. Можеш да паркираш ето там до детската площадка.
Пързалките и люлките блестяха ярки и сиви под уличката лампа, а короната от светлина, която я обгръщаше, гъмжеше от летящи насекоми. Люлките висяха напълно неподвижно в топлия и влажен въздух.
Хедър излезе от паркираната кола, извади фенерче от чантичката си и го включи. Само след няколко секунди бе обградена от двете страни от Жан-Люк и Роби. И двамата носеха оръжията си.
Тя преметна чантата си през рамо.
— Готови ли сте?
Жан-Люк положи леко пръсти върху лакътя й.
— Стой близо до мен.
Роби тръгна напред, за да влезе пръв в каменната постройка, а тя изкачи стълбите с Жан-Люк до себе си.
Големи отворени прозорци опасваха четирите страни на убежището и позволяваха на вятъра да влиза свободно през горещите летни дни. По студения циментов под бяха разпръснати листа, а високо в гредите отекваше пърхането на птичи крила. Няколко дървени маси за пикник бяха поставени в средата на стаята.
Роби обиколи периметъра, очевидно способен да вижда в тъмното без светлината на фенерчето.
— Тук няма врата към мазе.
— Отвън е — Хедър освети стълбите. — Вдясно.
Шотландецът се отправи напред, докато Жан-Люк остана залепен за нея.
Топлият въздух се усещаше тежък и влажен върху голата й кожа. Един комар прелетя покрай ухото й и тя махна с ръка, за да го прогони.
— Проклети кръвопийци.
— Къде? — Жан-Люк вдигна шпагата си и се завъртя, за да огледа наоколо.
Хедър се засмя.
— Тръгваш след комара с шпага? Успех.
Той я погледна смутено.
— Мислех, че имаш предвид нещо по-голямо.
— Като какво например? Прилеп? Не мисля, че имаме прилепи-вампири в Тексас.
— Човек никога не знае — промърмори той, след което посочи към Роби. — Открил е избата.
Хедър чу дрънчене на вериги. Насочи фенера си към звука и видя спътника им, наведен над вратата на избата.
— Не ми казвай, че са я заключили. Предполага се, че трябва да служи за подслон на лагеруващите в случай на торнадо.
Роби издърпа веригите от халките върху вратата.
— Ключалката е счупена.
Той размени поглед с Жан-Люк.
Хедър се зачуди дали шотландецът е напълно искрен. Трябваше да е. Не бе достатъчно силен, за да счупи катинар.
— Нека ти помогна.
Жан-Люк отмести едната врата, докато Роби отваряше другата.
Хедър насочи фенера към зейнала черна дупка. Боже, какво я беше прихванало да дойде тук?
— И така, кой иска да влезе първи в черната адска яма?
— Аз ще отида.
Роби тръгна надолу по стълбите, държейки клеймора си в готовност.
— Не ти ли трябва фенерчето? — попита Хедър.
— Мога да виждам — промърмори той.
Младата жена продължи да насочва светлината към дупката.
— Прав беше — прошепна тя на Жан-Люк. — Не трябваше да идвам.
— А какво стана с „трябва да бъда господарка на собствената си съдба“?
— Все още стоя зад думите си и вярвам, че мога да се защитя. Просто се страхувам, че ще си по-загрижен за моята защита, отколкото да хванеш Луи.
— Права си. Затова доведох Роби.
— Не искам да те задържам. Или да те застрашавам.
— Ще се справя. — Той се премести от дясната й страна с шпагата в ръка. — Стой плътно зад мен — каза й и тръгна надолу по стълбите.
Тя си пое дълбоко дъх. Ти си във война със страха. Последва го надолу, положила ръка върху рамото му.
Когато стигна последното стъпало, Жан-Люк хвана ръката й, за да я заведе към центъра на стаята. Тя се завъртя, изстрелвайки в кръг лъч светлина в тъмната изба. Пасваше точно на описанието на Фиделия. Тъмно. Без прозорци. Каменни стени. От дебелия слой прах, който покриваше каменният под, я засърбя носа. Мръсотия и боклуци бяха събрани на малки купчини покрай стените.