— Виж тавана — прошепна тихо Жан-Люк.
Тавана ли? Хедър насочи фенера нагоре. Наистина ли очакваха Луи да виси от тавана? Това беше странно.
— Чисто е — съобщи Жан-Люк.
Тя въздъхна с облекчение.
— Страхотно. Тук няма маниакални убийци.
— Не. Достатъчно безопасно е.
Роби обиколи стаята. Когато приближи единия тъмен ъгъл, малки забързани крачки побягнаха надалеч от него.
— Плъх!
Хедър сграбчи ръката на Жан-Люк и се притисна към него, размахвайки диво фенерчето.
Той го взе от ръцете й и откри създанието.
— Не се тревожи. Просто една мишка.
— Шегуваш ли се? Това нещо е огромно.
— Това е безобидна малка полска мишка.
— Не си ли разбрал. В Тексас всичко е голямо.
— Френските плъхове биха се изсмели на твоята мишка. — Жан-Люк я прегърна през раменете. — Нищо не си видяла щом не си мяркала плъховете в Париж.
— О, това е толкова романтично… ама друг път.
— А, ето този вече е голям, с огромни нокти и остри зъби — той се засмя, когато Хедър се хвърли към него и обви врата му с ръце. — Да, ама не.
— Какво?
Тя осъзна, че е притиснала лице към неговото.
— Пошегувах се — отвърна и ръцете му я обгърнаха. — Но не мога да се извиня. Прекалено съм щастлив от резултата.
— Ах ти, разбойнико. Изплаши ме.
Тя трябваше го перне или поне да се отдръпне от него, но й беше особено приятно да усеща силните му ръце около себе си и топлината на гърдите му, притиснати към нея.
Той потърка брадичка в челото й. Нежното ожулване на брадата му беше едновременно мъжествено и успокояващо.
— Не вярвам Луи да е бил тук изобщо — съобщи Роби. — При този прашен под, щеше да има отпечатъци от стъпките му.
— Съгласен съм с теб.
Жан-Люк продължи да прегръща Хедър.
Роби измърмори нещо под нос.
— Да ви оставя ли насаме?
Приятелят му се засмя.
— Идваме — освободи Хедър и й подаде фенера. — Свършихме достатъчно за тази вечер.
Достатъчно с прегръдките или бяха приключили с търсенето на Луи? Би се насладила на още няколко минути гушкане. Или може би час-два. Тя ги последва до стълбите и хвана ръката на Жан-Люк, за да се изкачи нагоре. Нощният въздух ухаеше приятно в сравнение с мухлясалия, влажен въздух в избата.
— Ще опитаме отново утре — каза Жан-Люк, докато двамата с Роби затваряха вратите.
Утре? Утре беше неделя.
— Имам други планове, но може след това да отидем някъде.
— Какви планове? — Жан-Люк я изпрати обратно до колата. — Не мога да те оставя незащитена.
— Вече предложих да помагам на панаира утре. Църквата се опитва да събере пари за някои спортно-развлекателни съоръжения. Трябва да съм отрано там, за да подредя столовете и други такива. Фиделия и Бетани също ще дойдат.
Жан-Люк се намръщи.
— Публичните места могат да бъдат опасни. Ще се наложи двамата с Роби да дойдем.
Шотландецът изпъшка.
Хедър се усмихна.
— Чудесно. Започва в седем. В Ривърсайд Парк.
— Добре — Жан-Люк натисна дистанционното на алармата си, за да отключи колата и й отвори вратата. — След това ще продължим с търсенето на Луи. Ако се сетиш за други подобни места, които съвпадат с описанието на Фиделия.
— Добре.
Хедър се качи в автомобила и той затвори вратата.
После дочу Жан-Люк и Роби да обсъждат нещо тихо. Вероятно най-добрата стратегия, с която да опазят живота й и този на Бетани. Пусна фенерчето в чантата си до пистолета. С пристигането на Жан-Люк Ешарп, животът й беше станал много по-вълнуващ. Нямаше да позволи на Луи да й го отнеме.
Но можеше да загуби сърцето си по Жан-Люк.
На следващата вечер Хедър подреждаше столове в Ривърсайд Парк. Беше минал още един спокоен ден без следа от Луи. Сутринта бяха отишли на църква, а през остатъка от деня лентяйстваха. Жан-Люк бе обещал, че ще дойде скоро след залез-слънце. Осъзна, че очаква с нетърпение края на деня, за да може да го види.
— Имаш ли нужда от помощ?
Хедър се сви при звука на високия глас и се замоли въпросът да не е насочен директно към нея. Погледна нагоре. Уви, треньор Гюнтер вървеше наперено към нея. Футболният треньор на гимназия „Гуадалупе“ се опитваше да отбележи в нейната врата през последните шест месеца. Фактът, че Хедър не му беше позволила да стигне дори до първа база, не го разколебаваше.