— Сънува ли снощи?
— Да, имах един много странен сън. Мисля, че беше Хуан, но не мога да кажа със сигурност. Изглеждаше като герой от онзи филм, който гледаш често, „Гордост и нещо-си…“
— „Гордост и предразсъдъци“? Изглеждал е като мъж, живял по време на регентството в Англия?
Фиделия присви очи, опитвайки се да си спомни.
— Така мисля, но беше само за секунда, след това изглеждаше като. Джордж Вашингтон, но по-красив.
— Това е странно.
— Si, а след това изглеждаше като… не знам. Беше… облечен с клин и смешни шорти, издути като балони.
— Като мъж от Ренесанса?
Фиделия сви рамене.
— Не знам какво означава.
Хедър пое дълбоко дъх. Бе отхвърлила теорията за безсмъртието, защото бе прекалено налудничава, но сега се зачуди отново. Фиделия я наблюдаваше отблизо.
— Имаш ли някаква идея?
— Прекалено е странно.
— Говориш с мен, миличка, нищо не е твърде странно.
— Мисля, че Жан може да е… различен по някакъв начин.
Фиделия се засмя.
— Той е дяволски различен от всеки друг мъж в този град, но може би е подходящият за теб.
— Искам да кажа наистина различен.
— Имаш предвид по свръхестествен начин? — Фиделия наклони глава, обмисляйки казаното.
— Може и така да е.
— Ти би повярвала в това?
— Казвала съм ти милиони пъти. Има толкова много неща, които не знаем. Това не означава, че не са истина.
Безсмъртен мъж. Ако Жан-Люк беше такъв, тогава и Луи беше такъв, и двамата враждуваха от векове. Въпреки жегата, Хедър потръпна.
— Мамо! Лельо Фи! — Бетани се затича към тях. — Видяхте ли ме на сцената?
— Разбира се, че те видяхме — Хедър я вдигна в скута си. — Изглеждаше прекрасно.
— Ще седнеш ли на първия ред да ме гледаш как пея?
— Определено — Хедър оправи шнолата в косата на дъщеря си, която беше украсена със синя панделка, за да отива на лятната й рокля.
— Гладна съм.
Хедър се усмихна.
— Ти винаги си гладна.
— Огледах павилионите — каза Фиделия. — Изборът ни е между германски наденички на клечка или хотдог.
Страхотно. Хедър се намръщи. Свинско или свинско.
— Аз искам хотдог — Бетани скочи от скута на майка си. — С много кетчуп.
Докато вървяха към щанда, Хедър си представи Бетани на сцената със синя рокля и голямо петно от кетчуп отпред.
— Хайде да сме по-внимателни с кетчупа.
— Трябва да опиташ дългия — каза й Фиделия.
— Не съм толкова гладна.
— Миличка, кой говори за храна — намигна бавачката.
Младата жена поклати глава и изсумтя.
— Трябва да опиташ някой с хубави френски хлебчета.
Хедър се засмя.
— Да, от доста време не съм яла въглехидрати.
— Вижте! Плюшено мече! — Бетани посочи към голяма жълта мечка, изложена на павилиона за игри. — Може ли да я получа?
— Мога да опитам.
Хедър изкара руло с банкноти от по един долар от джоба на дънките си и купи пет топки за пет долара.
Четири пъти успя да удари бутилките с мляко, но те така и не паднаха.
— Нагласено е — промърмори Фиделия.
— Осъзнавам го — въздъхна Хедър. — Поне е за добра кауза.
Още пет долара по-късно, а бутилките с мляко стояха все така непокътнати. Мъжът й подаде малко зелено мече.
— Страхувам се, че това е всичко, което успях да спечеля.
Хедър подаде мечето на дъщеря си.
— Няма нищо, то е бебе — рече Бетани и гушна играчката, докато се отдалечаваха.
Ала погледна с копнеж към голямата жълта мама Меца.
Поръчаха си по един ход дог и седнаха на една пейка под огромен дъб. Фиделия закачи Хедър, че се е задоволила само с малък, докато младата жена държеше тълпата под око. Имаше няколко мъже с бяла коса и бастуни, но тя познаваше всичките от църквата.
Слънцето се скри зад хоризонта. Уличните лампи, които заобикаляха парка от три страни, се включиха. Всички павилиони светнаха, а беседката заблестя с бели мигащи светлинки.
Единствената тъмна част беше тази долу до реката. Беше пуста, с изключение на няколко тийнейджърски двойки, които си разменяха целувки. Повечето хора от градчето бяха наобиколили павилионите, смееха се и харчеха пари. Учениците от гимназията се бяха събрали около потапящия павилион, опитвайки се напразно да вкарат треньор Гюнтер във водата.