Той ги подтикваше, а гласът му отекваше из целия парк.
Фиделия все още ядеше големия си хотдог, така че Хедър остави Бетани с нея, за да купи захарен памук. За съжаление, павилиона със захарен памук беше точно срещу павилиона за потапяне.
— Хайде, слабаци такива! — крещеше тренерът на тийнейджърите. — Кой ще успее да ме потопи?
— Свършиха ни парите, треньоре — отговори един от младежите.
— Мързеливи безделници! Намерете си работа! — подвикна им Гюнтер.
— Хей, г-жо Уестфийлд! — извикаха я няколко от учениците.
Тя ги поздрави по имена.
— Г-жо Уест — обади се тренера. — Елате да си поиграете с мен.
Учениците се закикотиха. Хедър изпъшка вътрешно и му обърна гръб, продължавайки да чака на опашката за памук. Понякога този град наистина беше твърде малък.
— Намерих те — дълбокият и тих глас с акцент накара сърцето й да подскочи.
Тя се завъртя и откри Жан-Люк зад себе си.
Глава 10
— О, ти успя — Хедър се порица на ум, задето прозвуча прекалено задъхана. — Аз… гладен ли си?
— Вече ядох.
Той се обърна към Роби, който беше заменил шотландския си килт с черни дънки.
— Ние ще сме добре.
— Тогава ще обходя периметъра. Добър вечер, г-жо Уестфийлд.
Той наведе глава за поздрав, след което се отдалечи.
Хедър забеляза, че тениската прилепва плътно към широкия гръб на Роби. Определено не се криеше оръжие под нея.
— Не носите мечове? — прошепна тя.
— Той има нож, прикрепен към глезена си — прошепна Жан-Люк в отговор. — А аз имам това. — Той потропа по земята с махагоновия си бастун. — Вътре има шпага.
Хедър се загледа в богато украсената месингова дръжка.
— Прилича на антика. — Беше ли и собственикът й такава?
Жан-Люк огледа тълпата.
— Облеклото ми явно е прекалено официално.
Хедър се усмихна. Сивият му панталон беше изискан, а синята риза отиваше на очите му.
— На мен ми изглеждаш добре.
— Госпожице? — прекъсна ги продавачът. — Ваш ред е.
— О — беше се разсеяла твърде много и не беше забелязала, че е дошъл нейният ред. — Един розов захарен памук.
Погледна към Жан-Люк докато вадеше пари от джоба си.
— Освен ако и ти не искаш един?
— Не. Позволи на мен.
Той изкара пет доларова банкнота от портфейла си и я подаде на продавача.
— Благодаря ти.
Хедър се намръщи докато взимаше клечката с намотания около него памук. Не беше сигурна дали искаше той да плаща.
Жан-Люк махна на продавача да задържи рестото и се усмихна.
— Това е за съоръжения за детските площадки, нали?
— Точно така — усмихна се тя в отговор.
Щедростта му беше насочена към детските градини. Не биваше да си въобразява нещо друго.
— Това приятелят ти ли е, Хедър? — изрева гласът на треньора.
Хедър трепна.
— Не му обръщай внимание.
Жан-Люк погледна към непознатия.
— Кой е този мъж? Каква е тази машина?
— Това е павилионът за потапяне.
— Аха, разбирам — кимна Жан-Люк. — Ако не се удави, значи е вещер.
— Не, просто е гадняр. Това е игра.
Вещер ли? Това звучеше средновековно. Още една точка за теорията за безсмъртието. Хедър посочи към пейката, където седяха дъщеря й и Фиделия.
— Чакат ни.
— Хей, г-жо Уест — поздрави я главният куотърбек на отбора по футбол.
— Здрасти, Тайлър.
Тя хвана ръката на Жан-Люк, но той не помръдна.
— Уау! — приятелката на Тайлър погледна към Жан-Люк и вдигна палци към Хедър. — Браво на вас, г-жо Уестфийлд.
— Благодаря — измърмори Хедър, дърпайки французина за ръката.
Този град беше прекалено малък. Той се наведе към нея.
— Познаваш всички тези хора?
— Те са ученици. Аз съм учителката им по история, а и всеки познава всеки в този град.
— Хедър! — изрева треньорът. — Откъде намери това глезено градско момченце?
Жан-Люк се вцепени.
— Това за мен ли се отнасяше?
— Не му обръщай внимание — примоли се Хедър. — Като мен. Правя го постоянно.
Жан-Люк изучаваше треньора, а после се обърна към нея е предпазлив поглед.
— Всеки мъж в този град те желае.
Тя се засмя.
— Да бе. Възрастните мъже от старческия дом получават сърдечен удар всеки път, когато мина покрай тях.