— Можеш да си я позволиш, Ангъс — засмя се Роман.
— Както и ти — подсмихна се Жан-Люк на стария си приятел. — Видя ли какво си купува жена ти?
Роман забърза към прозореца и затърси съпругата си в магазина долу.
— Кръв Господня — прошепна той.
Шана Драганести подпираше седемнадесет месечното им момченце на хълбока си, докато пълнеше количката си с дрехи, обувки и чанти.
— Тя има добър вкус — отбеляза Жан-Люк. — Би трябвало да се гордееш с нея.
— Ще бъда разорен — Роман наблюдаваше отчаяно как купът в количката постоянно расте.
Жан-Люк огледа изложбената зала. Колкото и да мърмореше срещу самоналоженото си изгнание, беше доволен от затвора, който сам си беше сътворил, сгушен между хълмовете на централен Тексас. Най-близкият град бе Шницълбърг, основан от немски имигранти преди сто и петдесет години. Беше тихо, забравено място с испански дъбове, покрити с мъх и къщи с дантелени завеси в стил Кралица Ана.
Всичките му магазини в Америка изглеждаха по един и същи начин, но този в Тексас беше различен, защото включваше голямо подземно помещение, където Жан-Люк щеше да се крие по време на заточението си. Беше наложително това помещение да остане скрито, така че смъртният асистент на Жан-Люк — Алберто, беше постигнал споразумение със строителния предприемач. Мъжът беше член на местния училищен съвет затова Ешарп се съгласи да направи голямо дарение на училищното настоятелство чрез предстоящото си модно шоу. Докато Жан-Люк беше щедър към Шницълбърг и жителите му, те щяха да си мълчат за фалиралия магазин в покрайнините на града, собственост на някакъв си чужденец.
Освен това, просто за всеки случай, Роби се беше телепортирал до офиса на предприемача и бе взел всички чертежи и поръчки за извършени работни дейности, свързани с този парцел. След благотворителното шоу Роби и Жан-Люк щяха да изтрият нечии спомени и никой нямаше да си спомня, че под изоставения магазин има огромно помещение. Пиер — смъртен, който работеше за МакКей Секюрити енд Инвестигейшънс, щеше да охранява сградата през деня, докато Жан-Люк спеше.
Той наблюдаваше партито долу. Симон и Инга флиртуваха с побелял мъж, приведен над бастуна си. Трябваше да е богат, в противен случай не биха си губили времето с него.
Погледът на Жан-Люк се спусна из магазина. Винаги се бе наслаждавал да наблюдава хората. Мисълта, че тази сграда ще бъде празна през следващите двадесет и пет години, беше дяволски потискаща. Е добре, той беше свикнал със самотата.
Забеляза новия модел, който Алберто беше наел за последното му шоу в Париж. Саша Саладин. Тя говореше с някого, който стоеше зад манекена. Алберто приближи и Саша представи спътника си. Асистентът му пое грациозно протегната ръка и я целуна. Жена. При това притежаваща ръка, която не беше тънка като молив. Тя не беше модел. Тогава може би клиент. Най-вероятно смъртна.
Алберто и Саша се отдалечиха, напускайки изложбената зала. Това пък за какво беше? Жан-Люк забрави размишленията си, когато погледът му се върна към клиентката и се закова върху нея. Тя се премести в полезрението му и боже, каква гледка! Жената имаше извивки. И гърди. И дупе, което един мъж можеше да сграбчи. И изобилие от къдрава кестенява коса, спускаща се около раменете й. Напомни му на сърдечните кръчмарски слугинчета от таверните през средновековието, които се смееха от сърце и се любеха с дива страст. Mon Dieu, само как бе обожавал тези жени.
Тя приличаше на старите филмови звезди, за които обичаше да прави дрехи. Мерилин Монро, Ава Гарднър. Интелектът му можеше и да създава дрехи за размер нула, но останалата част от него жадуваше за здрава, пищна жена. И ето тук, пред него, се намираше една точно такава красавица. Черната й рокля прилепваше към изкусителната й фигура, тип пясъчен часовник. Най-важното обаче — лицето й, оставаше скрито. Той се премести вляво и се взря през стъклото.
Зърна малко от игривото й носле, леко вирнато нагоре. Не приличаше на класическия нос, който притежаваха всичките му модели, но на него му хареса. Беше естествен и… сладък. Сладък? Тази дума определено не пасваше на моделите му. Те до една се стремяха към съвършенство, дори и по изкуствен път, но резултатът беше, че всички изглеждаха еднакво. И докато преследваха това съвършенство бяха изгубили нещо друго. А именно чувството си за индивидуалност и неповторимия си блясък.
Въпросната жена отметна гъстата си, къдрава коса зад ушите. Тя имаше високи, широки скули и сладка извивка на челюстта. Очите й бяха широко отворени и съсредоточени върху бялата рокля. Какъв ли цвят бяха, запита се Жан-Люк. С нейната гъста, кестенява коса, той се надяваше да бъдат зелени. Устните й бяха пълни, но деликатно оформени. Без колаген. Естествена красавица. Ангел.